Древни брегове [bg]

— Организират група за издирване — съобщи му той.

— Добре — съгласи се Макс.

Настана дълга, притеснителна и за двамата пауза.

— Джордж ми каза, че е оставила бележка за теб. Макс, къде е тя?

— Предполагам, че вече е мъртва — отговори уклончиво Макс. Надяваше се, като каже на глас какво си бе мислил от момента, в който научи за съществуването на бележката, ужасната възможност да стане някак по-малко реална.

— Как така? — намръщи се Редфърн и стисна челюсти.

Макс помисли дали да не направи демонстрация, но се поколеба, понеже всяка от иконките като че ли работеше само по веднъж. Затова просто посочи решетката с набора бутони за задействане и обясни какво според него се бе случило.

— Това — каза той, насочвайки вниманието на адвоката към символа в горния край на втората колона — е стрелата.

— Искаш да ми кажеш, че има устройство, което анихилира неща, и ти мислиш, че тя го е използвала върху себе си?

— Горе-долу това мисля — отвърна Макс.

— Дяволите да го вземат! Вие, хора, имате ли ум в главите си?

— Виж, аз изобщо не съм предполагал, че подобно нещо може да се случи.

— Да, сигурно. Добре, дали да не поразгледаме по-отблизо?

Макс се опита да възрази, но Арки го прекъсна по средата:

— После ще умуваме кой е виновен и кой не. Тя е смятала, че отива някъде, така ли? И как е очаквала да се върне?

— Не знам. Недей да мислиш, че сме седели и сме го обсъждали. Все пак предполагам, че е очаквала да намери подобно устройство на другия край. Ако такъв изобщо съществува.

Арки се обърна към Джордж, който се бе присъединил към тях:

— Кога, казваш, е станало всичко това?

— Мина през портала в нула и трийсет.

Арки погледна за справка часовника си. Беше четири и десет.

— Предполагам имаме основания да смятаме, че не може да се върне сама. — Той скръсти ръце на гърдите си. — И какво ще правим оттук нататък? — попита, без да крие обвинителния тон в гласа си.

Макс се чувстваше като пълен идиот. Дявол да те вземе, Кенън!

Лицето на Арки беше потъмняло. Потрепването на ъгълчетата на устата и на очите му издаваше вътрешна борба.

— Може би наистина ще е най-добре племето да продаде това нещо — каза той накрая. — Струва ми се, че тук може прекалено лесно да се умре. — Стана и се отправи към вратата. — Ще позволим на полицията да търси както са решили. Може би има все някакъв шанс да е излязла и да се е изгубила из планината. — Арки се поколеба. — Макс…

— Да?

— Обещай ми, че няма да я последваш.

Искането го постави в неудобно положение. Макс Колингуд никога не би опитал подобно изпълнение. Това беше върхът на тъпотията. Но в някакво тъмно и непознато за него ъгълче на съзнанието му изпита удоволствие, че Арки го смята за способен на такова нещо.