Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
Половин час, за който бе говорил Натер, още не беше съвсем изтекъл и двамата стояха вън пред вратата. Сега се налагаше да прилагат изключителна предпазливост. Малаецът остана, а Натер се плъзна към стълбите. При това кракът му докосна оставената от моряка лампа. Озарен от внезапно вдъхновение, той се наведе и я вдигна, при което между пръстите му попадна и кутия кибрит.
Стигнал най-сетне до палубата, се огледа. Гореше само една-единствена светлина — един фенер, окачен на фокмачтата. Натер познаваше достатъчно корабното устройство, за да знае къде трябва да търси капитанската каюта. Използвайки постоянно като прикритие най-плътната сянка, той мина край грот-мачтата, на която се облягаше една фигура, отправила поглед към нощното небе — палубната вахта.
Невидян от нея, достигна каютата на комодора. Опита да натисне дръжката на бравата — стана, кабината не беше заключена. Бързо се шмугна вътре и придърпа вратата след себе си.
Тук го обгърна дълбок мрак, изключвайки слабата мержелееща светлина, която падаше през обърнатия ким страната на водата каютен прозорец. По тая причина Натер се осмели да светне. Първият му поглед падна върху писалището, което стоеше до задната стена. Едно шкафче по средата особено привлече вниманието му. Ако торбичката с бисерите се намираше някъде тук, то трябваше да е в него. Но как да се добере до нея? Огледа се търсещо и погледът му се прикова към една ножица за хартия, която лежеше на масата редом с разни канцеларски принадлежности. Бързо решил, той я взе в ръка и я провря между ключалката и стената на шкафчето. Трудът му скоро бе възнаграден — чу тихо изщракване и вратичката отскочи.
Натрапникът трябваше да се овладее, за да не изрази гласно радостта си — пред неговият поглед лежеше търсената торбичка, а до нея няколко фишека монети. В следващия миг всичко беше изчезнало в шлица на робата му. Но колкото и да търси и се рови сред книжата, от дневника не можа и следа да намери. Това действително беше лошо. Защото ако стигнеше до ръцете на близките на покойника, неговото познание върху съдържанието ставаше безстойностно. Но не биваше да пилее скъпоценното време в търсене. Ето защо щракна пак ключалката на шкафчето, за да не открият прекалено скоро нещо от неговата визита, после угаси лампата и излезе на палубата. По същия път, по който беше дошъл, достигна отново до стълбището, в подножието на което малаецът нетърпеливо чакаше.
— Доста дълго продължи. Вече се опасявах, че са те открили.
— Всичко мина добре. Имаме бисерите, имаме даже и пари.
Удивлението на спътника му беше безгранично.
— Имаш бисерите? О-о, тогава всичко е наред! Как всъщност ти се удаде?
— Това ще ти разкажа по-късно. Сега няма време. Недей забравя, че се нуждаем и от дрехи.
— Да, вярно! Но, сахиб, остави тай работа да я свърша аз. Нещата са ми ясни, знам къде да търся.
— Е, къде? — попита Натер.
— Естествено в спалното помещение на екипажа. Главното е сега вътре да няма никой. Остави ме само да действам! Не съм за пръв път на кораб.
— Добре, тогава няма място за двоумене. Във вечер като днешната никой моряк няма да се търкаля в койката си.
— Е, тогава пречки няма да има. Изчакай ме тук, сахиб!
В следващият миг малаецът беше изчезнал в мрака и бе ред на Натер да чака. Неговото търпение беше поставено на мъчително изпитание. Вече си мислеше, че оня го е сполетяла някоя беда, когато той се появи горе при излаза на стълбата. На ръка носеше голям вързоп дрехи. Дори обуща и барети имаше в наличност, така че ако им се удадеше да доплуват до сушата, можеха да се покажат, без ни най-малко да бият на очи.
Бързо оформиха от дрехите два вързопа. Всеки закрепи своя на главата, та колкото се може повече да го предпази от водата, после се запътиха към бордовата стълбичка, която за тяхна радост беше спусната. Не бяха я изтеглили след като комодорът и кормчията бяха напуснали кораба. Още няколко мига и двамата престъпници се изгубиха в тъмнилото на нощта.
Мъчното, направо невъзможно изглеждащото дело им се беше удало с леко усилие. Те отново се бяха изплъзнали от наказателното правосъдие.
Когато на следващото утро бе забелязано изчезването на пленниците, веднага бе уведомена бреговата охрана. Но нейните усилия останаха напразни — двамата мъже, за които Фалкенау бе определил висока награда, не бяха открити…
Границата между държавите Норланд и Зюдерланд се образуваше от една планинска верига, която по величавост едва ли има сравнима на себе си. Ландшафти, пълни с най-страховита дивота, навяващи в сърцето на друмника спомени за средновековната разбойническа романтика, се редуват с картини, за чиято прелест думата «несравнима» означава твърде малко. Особено много се предпочита от любителите на природата важното преходно шосе южно от Хелбигсдорф, което с множество завои води нагоре до седловината на Химелщайн и оттам, постепенно снижавайки се, се спуска в долината. Всяка извивка разбулва нова, изненадваща гледка, така че удивлението и възхищението просто нямат край. А когато странникът достигне чак горе на седловината и спирайки, обгърне с поглед изминатото разстояние, остава опиянен от великолепието, което се предлага на неговия поглед. Обърне ли накрая глава на юг, за да продължи пътя си, то кракът му отново застива на място.