Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Милдред се запъти лично да провери какво става и да чуе какво евентуално има да й казва младата дама.
ГЛАВА 41
ДЕН, ЗДРАЧ, МРАК
Милдред Тарнли откри Алис в уютната дневна под приятелските грижи на старата Дулчибела. Невинаги едно ужасяващо преживяване се проявява веднага. Най-напред природата мобилизира всичките си сили, за да посрещне опасността. Известна възбуда от съпротивата помага на тялото да преживее кризата на ужаса, често доста дълго време след това. Едва когато този изключителен господар на жизнените сили започне да се оттегля и да отстъпва, започва да става ясно доколко изчерпани са обичайните сили на човека.
Случилото се съвсем неотдавна бе тежко изпитание за Алис: да го разкаже старателно и подробно, да подреди страховитите събития от изминалата нощ, да ги разкаже едно по едно пред съдията, докато той ги записва, да се закълне във верността им, за да станат основа на съдебно преследване, и най-ужасното — да види и да разпознае привидението, което я бе нападнало и се бе опитало да я убие предната нощ.
Всяко движение я изпълваше с ужас, смразяваше се дори от сянката на поклащащо се клонче на стената. Гласовете на хората сякаш пронизваха оголените нерви на ушите й и се забиваха като жило в главата й. За миг дори познатите и добронамерени лица като че ли помръкваха от ужасни помисли, напълно чужди на природата им.
Милдред я завари точно в такова нервно състояние.
— Идвам, за да разбера какво искате да направим, господарке — застана тя на вратата с обичайния си кратък поклон.
— Не разбирам… да направим за какво? — попита Алис.
— Том ми каза, че сте му наредили да се приготви да ви отведе от тук, госпожо. Само че господарят още не се е върнал, а нещата малко се промениха, затова си помислих, че сигурно ще дадете други нареждания.
— О, благодаря ви, госпожо Тарнли. Съвсем забравих, толкова съм уплашена. О, госпожо Тарнли, толкова ми се иска да можех да се разплача, щях да се почувствам много по-добре, сигурна съм, само да можех да се разплача. Буца е заседнала в гърлото ми и всичко се върти в главата ми вече толкова много дни. Не мога да се сетя за нищо, което да ме накара да се разплача.
Милдред мрачно я изгледа с ъгълчетата на очите си, наглед коравосърдечно, но според мен й беше мъчно за нея.
— Сляпата жена, онова чудовище, вече я няма. Радвам се, че я отведоха, ай вие ще се почувствате по-добре, госпожо, сигурна съм. След снощи дори аз се страхувах от нея. Господарят Чарлс също излезе, но скоро ще се върне.
— Днес ли ще се върне? — попита Алис смаяно.
— Разбира се, че днес, госпожо. След час или дори по-скоро, струва ми се. Освен това мисля, че няма да е добре да заминете от Грейндж, докато го няма, защото е твърде вероятно той да промени плановете си.
— И аз така смятах. Предпочитам да го изчакам тук толкова неща са му на главата, че сигурно, когато си дойде, ще е на друго мнение. Много съм доволна, че и вие сте на това мнение, госпожо Тарнли, защото сега съм по-уверена, че трябва да изчакам завръщането му. Мисля, че трябва да го почакам. Благодаря ви, че ме посъветвахте, когато съм толкова объркана, госпожо Тарнли.
— Просто ви казвам какво мисля, госпожо, не ви нареждам, а и не искам да се меся. Хич не ми се ще да си горя пръстите в кашата на други хора. Така че, госпожо, казвам го само на вас, а вие преценете. Не ми се иска господарят Чарлс да ме гледа накриво, нито пък да ми се кара заради вас. Не че съветът ми е толкова ценен, понеже откакто мога да мия чинии, все с работа си изкарвам хляба. Затова ви моля, госпожо, не му казвайте, че съм ви посъветвала какво да правите.
— Разбира се, госпожо Тарнли, както искате.
— Искате ли да хапнете нещо, госпожо? — попита Милдред, отново възприела сухия си и официален тон.
— Нищо, Милдред, благодаря.
— Ще ви прилошее, ако не ядете, госпожице. Трябва да хапнете.
— Благодаря, Милдред, може би по-късно.
Като много други простодушни хора госпожа Тарнли смяташе яденето за механично действие и се чудеше защо хората срещат трудности с него при каквито и да било обстоятелства. Донякъде коравосърдечна и с нерви като корабни въжета, тя нямаше ни най-малка представа, че силният шок може да лиши човек не само от апетит, но и от способността да се храни в продължение на дни.
Алис не можеше да понесе да остане сама дори за миг — непрекъснато я преследваше смътният, но силен ужас, че жената, която едва не я уби, може да се върне. А нервите й бяха разклатени болезнено, както се случва дори на силен мъж много дълго, след като е бил направен опит той да бъде убит изненадващо и подло.