Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Данте се надвеси над масата и викна на господин Кейси:
— Прави са! Прави са! Винаги са били прави!
Бог, нравствеността и религията са над всичко!
Забелязала възбудата й, госпожа Дедалус й рече:
— Госпожо Райордан, не им отговаряйте, щадете си нервите.
— Бог и религията са над всичко! — изкрещя Данте. — Бог и религията са по-важни от всичко светско!
Господин Кейси вдигна стиснатия си пестник и с всичка сила го стовари връз масата.
— Прекрасно! — викна той с пресипнал глас. — Щом е така, Ирландия няма нужда от бога!
— Джон! Джон! — извика господин Дедалус и хвана госта си за ръкава.
На другия край на масата Данте се вцепени, бузите й затрепераха. Господин Кейси се надигна тежко от стола си, надвеси се към нея през масата и размаха ръка пред очите си, сякаш отпъждаше паяжина.
— Ирландия няма нужда от бога! — извика той. — Ирландия се задушава от бога! Долу бог!
— Богохулник! Антихрист! — изпищя Данте, скочи на крака и едва не го заплю в лицето.
Чичо Чарлз и господин Дедалус задърпаха господин Кейси обратно на стола му, като се мъчеха да го успокоят. Но втренчил напред тъмните си пламенни очи, той повтаряше:
— Долу бог! Долу!
Данте яростно блъсна стола си и напусна масата, като събори поставката за салфетки, която бавно се изтърколи по килима и спря до крака на едно от креслата. Госпожа Дедалус бързо стана и я последва. На вратата Данте яростно се обърна и закрещя, а бузите й пламтяха и трепереха от гняв:
— Изчадие адово! Победихме! Смазахме го! Сатана!
Вратата се затръшна след нея.
Господин Кейси се отскубна от ръцете на господин Дедалус и чичо Чарлз, внезапно зарови лице в ръцете си и изхълца:
— Бедни Парнел! — зарида той. — Мой мъртъв кралю!
Той ридаеше шумно и безутешно.
Стивън вдигна побелялото си от страх лице и видя, че очите на баща му са пълни със сълзи.
Момчетата си говореха на малки групички.
Едно от тях каза:
— Хванали са ги близо до Лъвова могила.
— Кой ги е хванал?
— Господин Глисън и вицеректорът. Пътували с кола.
Същото момче добави:
— Каза ми го един от големите.
Флеминг попита:
— А защо са избягали?
— Аз знам — отвърна Сесил Тъндър. — Задигнали са пари от стаята на ректора.
— Кой ги е задигнал?
— Братът на Кикъм. После си ги поделили.
— Значи кражба. Как са могли да го сторят?
— Знаеш, на баба ти фърчилото! — каза Уелс. — Аз знам защо офейкаха.
— Кажи защо.
— Казаха ми да не казвам — отвърна Уелс.
— Хайде, Уелс — замолиха всички. — Кажи ни. Няма да те издадем.
Стивън проточи врат, за да чуе. Уелс се озърна да види не иде ли някой. После прошепна потайно:
— Нали знаете виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията?
— Да.
— Ето какво: те го изпили, а после ги хванали по дъха. Затова офейкаха, щом много искате да знаете.
Момчето, което бе заговорило първо, се обади пак:
— И на мен един от големите ми каза същото.
Всички се умълчаха. Стивън стоеше сред тях, не смееше да продума, само слушаше. Чувстваше се прималнял, понеже леко му се гадеше от страх. Как са могли да го сторят? Той си представи тъмната тиха сакристия. В нея имаше тъмни дървени ракли, в които се пазеха грижливо сгънатите стихари. Това не беше капелата, но и там трябваше да се говори само шепнешком. Свещено място беше. Той си спомни оная лятна вечер в деня на шествието до малкия параклис в гората, когато го бяха завели там, за да го облекат като анагност. Странно и свято място. Момчето с кадилницата стоеше до вратата, люлееше я леко напред-назад, а средната верижка повдигаше сребърното капаче, за да не угаснат въглените. Вътре имаше жар от дървени въглища: момчето леко люлееше кадилницата, въглените тлееха и от нея полъхваше слаба възкисела миризма. После, щом се облякоха, той подаде кадивото на ректора, ректорът сипа в кадилницата лъжичка тамян и тамянът засъска върху разжарените въглени.
Момчетата си говореха, пръснати на малки групички из игрището. Струваше му се, че са се смалили: това бе, защото предния ден едно момче от втори клас го бутна с колелото си. Той падна на пистата, очилата му се строшиха на три парчета, а устата му се напълни със сгур.
Затова сега момчетата му изглеждаха смалени и толкова далеч от него, гредите на вратата — толкова тънки и далечни, а мекото сиво небе — тъй високо. Но на футболното игрище нямаше мач, защото беше време за крикет: едни казваха, че играта ще ръководи Барне, а други — Флауърс. По цялото игрище момчетата тренираха дълги и високи и фалцови топки и от всички страни в мекия сив въздух се дочуваха ударите на бухалките. Сякаш говореха: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.