Потайно острие
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-262-4
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Потайно острие». Краткое содержание книги:
Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо — търсенето на собствения им път.
Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!
— Ще го открием — обади се и Риджис. — Лейди Алустриел ще ни помогне, харпъловци също ще се присъединят.
При звука на това име, от устните на Бруенор се откъсна стон. Харпъл бяха семейство крайно ексцентрични магьосници, известни с това, че взривяваха себе си и приятелите си, превръщаха се (съвсем неволно и непоправимо) в най-различни животни и си докарваха още какви ли не беди.
— Добре, де — отстъпи Риджис. — Само Алустриел. Тя ще ни помогне, ако сами не успеем да го намерим.
— Ха! Сякаш ще ни бъде кой знае колко трудно! — възрази Бруенор. — Колко двуметрови гиганти познаваш, които бродят из Царствата, понесли чукове, дето с един удар могат да повалят великан или пък да срутят къщата му?
— Нали виждаш? — обърна се Дризт към младата жена. — Имаш уверенията ни, че наистина ще го открием.
Кати-Бри се усмихна, ала и този път с мъка и само за миг-два. Пък и какво ли ги очакваше, когато най-сетне срещнеха изгубения си приятел? Дори да бе здрав, щеше ли да пожелае да ги види? И ако да, щеше ли да бъде в по-добро състояние? И, най-вече, искаха ли те, и преди всичко, тя, да го видят? С удара си Уолфгар я беше наранил, повече душевно, отколкото физически. Да, тя можеше да му прости, поне донякъде.
Но само веднъж.
Младата жена се вгледа в Дризт, в очертанията на лицето му, полускрито в сянката на спуснатата качулка, докато той се взираше в гладките води с празен поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттам. Когато се обърна към Риджис и Бруенор, Кати-Бри видя същата пустота и в техните очи. Те всички искаха да открият Уолфгар… не онзи Уолфгар, който ги бе оставил в тундрата, а Уолфгар, когото бяха изгубили преди толкова много години в тунелите под Митрил Хол. Как копнееха всичко да си е както преди — петима верни другари, поели на поредното приключение, само те, без никакви демони.
— Платно на юг — думите на Дризт извадиха младата жена от мислите й и тя присви очи в напразен опит да различи далечния кораб.
В този миг от наблюдателницата на върха на мачтата се разнесе вик, потвърждаващ казаното от елфа.
— Накъде отива? — обади се капитан Вайнс някъде от средната част на палубата.
— На север — тихичко отвърна Дризт, така че да го чуят само Кати-Бри, Риджис и Бруенор.
— На север! — провикна се морякът в наблюдателницата миг по-късно.
— Вече виждаш по-добре на дневна светлина — отбеляза джуджето.
— Заслугата е на Дюдермонт — обясни Кати-Бри.
— Виждам по-добре и по-добре разбирам чуждите намерения — добави елфът.
— Какви ги бръщолевиш? — не можа да схване Бруенор, ала вдигнатата ръка на приятеля му го накара да замълчи.
След като в продължение на няколко секунди се взира в далечния кораб, който за останалите трима си оставаше само едва забележима точица на хоризонта, Дризт се обърна към Риджис:
— Иди и кажи на капитан Вайнс да поеме курс на запад.
За миг полуръстът го изгледа учудено, после хукна да намери капитана. След минута-две корабът се понаклони на една страна, а носът му започна да се обръща наляво.
— Така само още повече ще удължиш проклетото пътуване! — възнегодува Бруенор. Дризт обаче отново вдигна ръка:
— Те също смениха курса си, така че да ни пресрещнат.
— Пирати? — предположи Кати-Бри, а въпросът й бе повторен от току-що присъединилия се към тях капитан Вайнс.
— Не са в беда — обясни елфът. — Движат се също толкова бързо, колкото и ние, ако не и по-бързо. Освен това не принадлежат към флотата на никой крал — на мачтата им не се развява ничие знаме. А сме твърде навътре в морето, за да са брегова охрана.
— Пирати! — отвратено се изплю капитанът.
— Откъде знаеш всичко туй? — недоверчиво попита Бруенор.
— Научава се, когато се захванеш да ги преследваш — обясни Кати-Бри. — А ние сме заловили предостатъчно от тях.
— И аз чух нещо такова в Града на бездънните води — рече Вайнс, който се бе съгласил да ги откара до Портата на Балдур именно поради тази причина.
Обикновено за жена, джудже и полуръст, пътуващи в компанията на един мрачен елф, да намерят кораб, който да ги вземе на борда си, не би било особено лесно (и със сигурност — никак евтино), но в ушите на всички честни моряци от Града на бездънните води имената на Дризт До’Урден и Кати-Бри звучаха като най-сладка музика.