Потайно острие
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-262-4
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Потайно острие». Краткое содержание книги:
Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо — търсенето на собствения им път.
Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!
— А сега накъде? — обади се и Кимуриел.
— Ще се погрижим за гилдията на Басадони — обясни Ентрери. — Тя ще ни послужи като основа за онова, което ще изградим, а Дуавел и Боду ще държат другите под око, за да сме сигурни, че не заговорничат срещу нас.
— А след това? — продължи да настоява Кимуриел.
Ентрери се подсмихна и по погледа му Джарлаксъл разбра, че хитрият палач вече се бе досетил чии всъщност са всички тези въпроси.
— След това ще видим какви възможности ни се откриват — отвърна елфът вместо него. — Може би онова, което сме съградили, ще се окаже достатъчно здраво. Може би няма.
По-късно, когато палачът си тръгна, наемникът се обърна към двамата си помощници, без да прикрива самодоволството си:
— Не направих ли прекрасен избор?
— Мисли досущ като елф на мрака — отвърна Рай’ги, най-голямата похвала, която някога бе изричал по адрес на когото и да било от друга раса. — Макар да ми се ще да научи по-добре езика ни, както и този на жестовете.
Доволен от постигнатото, Джарлаксъл само се засмя.
Глава 14
Слава
Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.
Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.
Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.
С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:
— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.
Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.
— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.
— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.
През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.
— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.
На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.
— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.
Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.