Ветровещ

Тогава Ванес повика всяко парченце желязо в помещението и наоколо се вдигнаха ивици размазано сребро и мрак. Два къса се превърнаха в ножове и срязаха с лекота въжетата им, а после се завъртяха в спирала и се източиха до мечове, които да грабнат от въздуха. Един за императрицата, един за Сафи.

Щитът падна. Сафи усети това по силно избухналия шум и яростно валящите стрели от арбалетите по външните стени.

— Измъкни ни оттук! — изрева Кейдън на Ванес.

— Не! — и тя вдигна ръце.

Мечовете на ад-бардовете се обърнаха срещу тях и поеха право към черепите им. Като риби през река, желязото изпращя през главите им и излезе през тила им, а веригите на вратовете им грейнаха в червено.

Ванес знаеше какво ще последва. Но явно искаше да им отвлече вниманието, докато насочи магията си към вратата.

Пъшкане на метал отблъсна Сафи от ад-бардовете. Пантите на вратата се отлепиха. Резето се отвори, смени си формата. А след това, преди някой да я спре, Ванес вдигна ръце напред.

Вратата прелетя покрай нея и Сафи. Вълна от въздух, дим и огън. Дървото се превъртя странично, после се стовари върху тримата ад-бардове и ги притисна в стената като мухобойка три мухи.

— Ние само следваме заповеди — извика Кейдън. Сред надигащия се наоколо му дим той приличаше на призрак, на скелет. — Вършехме си работата.

— А аз си върша моята — изрева Ванес със следи от кръв по лицето. И се обърна към празния портал.

Но Сафи не хукна подире й. Тя се взираше в Кейдън отляво. В Лев по средата. В Зандър отдясно. Нямаше доверие на ад-бардовете, не ги обичаше, но не можеше да ги остави да умрат.

— Стой! — викна тя след Ванес и императрицата спря на вратата.

Зад нея се надигаше стена от желязо, измъкнато от пантите, гвоздеите и всичко, до което железовещерството й беше успяло да се докопа.

— Пусни ги.

— Те пак ще се опитат да ни заловят.

— Няма! — извика Лев. Белезите по лицето й лъщяха и светеха. — Ние ще ви помогнем!

— Не можем да ви се доверим — не отстъпваше Ванес.

Тя сграбчи Сафи за ръката. Кръвта покапа от брадичката й.

— Трябва да бягаме, Сафи. Сега.

— Може да ни вярваш — чу се Зандър, чието лице се бе изопнало — вратата го притискаше все по-силно и по-силно към стената. — Ще ти го докажем. Само да си сваля примката…

— Вече го направих.

Всички очи се стрелнаха към Кейдън, чиито пръсти се подаваха над вратата, а в тях беше сплетен златен синджир. Ланецът, който всички ад-бардове носеха, включително и чичото на Сафи. И на него, осъзна тя, всички те му казваха примката.

— Честна дума — изграчи Кейдън, а думите сякаш му костваха много усилия, причиняваха му силна болка, — няма да ви сторим нищо лошо.

Това бяха първите думи от ад-барда, които звъннаха по магията на Сафи. Истина.

— Няма да ви заловим втори път — продължи той с още по-изопнато лице. — Всички ще избягаме заедно.

Пак истина, истина, истина — нямаше съмнение. Магията на Сафи грееше от честността в думите му и макар че тя не разбираше как е възможно, не можеше да отрече видяното. Почувстваното.