Жълтата кутия

– А за слушане? – обади се висок мъж с липсващи предни зъби. – И ние искаме да чуем тайните на княза.

Тълпата около него се разшумя одобрително.

– Казах де се махате! – гласът на Лаца звучеше тихо, но заплашително. Двамата му помощници извадиха дълги тънки ножове, които пробляснаха на светлината на факлите. Тълпата се люшна назад. Мърморейки един пред друг клиентите на "Вълшебната подкова" се върнаха по местата си.

– Ако има нещо, което трябва да знаете, ще ви уведомя – насмешливо добави слепецът и тръгна към вратата в ъгъла. Помощниците му избутаха двамата си пленници след него. Невестулката успя да се шмугне в последния момент през отвора, преди вратата да хлопне зад гърбовете им.

Вървяха дълго.

Минаваха от къща в къща, спускаха се и се изкачваха, врати се отваряха и затваряха, катинари и ключалки щракаха зад гърбовете им. Цялата част на града бе превърната в дървен лабиринт, в който хора като Лаца – Паяка и помощниците му да могат да се скрият, ако има нужда.

– Всеки ден ли минавате по този път? Сигурно е страшна досада! – обади се Корсис, но вместо отговор получи удар в гърба. Повече никой не проговори.

Макар и сляп, Лаца вървеше бързо. Тъмнината не му пречеше и той не се препъна нито веднъж през целия път. Писарят отчаяно се опитваше да измисли какво да прави, но не му хрумваше нищо. Слепоочието му пулсираше там, където го бяха ударили, в главата му се въртеше само една мисъл: Невестулката ги бе предал! След всичко, което бяха преживяли, след доверието, което мислеше, че съществува помежду им, крадецът в крайна сметка ги бе изоставил, за да спаси собствения си живот. Климент въздъхна. Май трябваше да послуша Корсис, когато го съветваше да не се доверява на джебчията.

Най-накрая стигнаха.

Минаха през дебел капак в пода и се озоваха в квадратна, добре обзаведена стая. Лаца даде кратки нареждания с лаещия си глас и писарят и помощникът му се оказаха здраво овързани за два стола. Пазачите на слепеца застанаха зад тях. Невестулката се сви в един от ъглите, чакайки с притаен дъх какво ще се случи.

Паяка придърпа широк, уплътнен с кожи стол, наля си чаша вино и седна срещу пленниците.

– Казвай сега каквото имаш да казваш и гледай наистина да си заслужава – грубо попита той и отпи от чашата си.

– Аз съм Климент, личен писар на княза... – започна писарят, но Лаца го прекъсна.

– Въобще не ме интересува кой си и чий си! – Паяка сбърчи лицето си в грозна гримаса. – Тук въпросите задавам аз и вярвай ми, ханът, князът или както е решил да се нарича днес Борис, няма да ти помогне. Искаше да говориш с мен, е говори.

– Първо ни освободи! – настоя писарят. – От къде да знам, че след като ти кажа това, което знам, няма да ни заколиш?

Лаца се изсмя.

– Да ви освободя казваш – повтори той. – Може и да съм сляп, но не съм глупав. Кой знае какво сте намислили с помощника ти. Така че казвай за какво става дума. Освен ако не предпочиташ да си поиграем преди това!

– Внимавай, как говориш с господаря ми! – Корсис задърпа въжетата. – Това няма да ти се размине!