Нощна сянка [bg]

— И защо ви е поканил?

— За да ме държи под око. Искал е да разбере дали съм наясно какво всъщност се е случило в Ако и дали не съм станал свидетел на нещо, което не е било предназначено за моите очи и уши.

— А така ли е?

— Не, не е — разпери ръце Грациан. — Вярно, убийството на онзи войник си беше убийство. Аз също бях замесен в смъртта му и този грях винаги много ми е тежал. Веднъж се опитах да поговоря за този случай с лорд Скроуп, но той така се разяри, че повече никога не отворих дума за това.

— Ами тамплиерите?

— Те също имаха своите подозрения за събитията в Ако, но нямаха доказателства. Най-много обаче държаха да си върнат съкровищата и особено „Сангуис Кристи“. Щом разбраха, че съм назначен за изповедник на лорд Скроуп, изпратиха при мен свои хора, които да ме убедят да им съдействам. Те ми припомниха онези времена и ми намекнаха какво смятат, че се е случило тогава. Поискаха помощта ми. Аз се сетих за онзи войник и за греха ми към него, така че приех, за да изкупя вината си. Това беше най-малкото, което можех да направя. Изпратих на Скроуп онези писма, в които се казваше, че Храмът забавя, но не забравя, само че той не отстъпи. Накрая тамплиерите изпратиха свои пратеници в Мисълам. Те се предрешиха като просяци и се настаниха в една таванска стая в „Медената пита“. От време на време се срещах с тях при портите на имението, където раздавах хляб. Разменяхме си съобщения. Планът беше да взема „Сангуис Кристи“ от лорд Скроуп и да тръгна с него за Лондон. По пътя тамплиерите щяха да инсценират нападение, да откраднат „Сангуис Кристи“ и да избягат, а аз щях да се престоря на невинна жертва. Тогава обаче пристигнахте вие и лорд Скроуп беше убит. Тамплиерите бяха бесни. Милорд — примигна той, — чак след това разбрах, че са ви причакали по пътя към имението, и възразих. Сигурен бях, че ще заподозрете нещо — брат Грациан прочисти гърлото си. — Уплаших се от тамплиерите и тъкмо затова искам да се махна оттук…