Тя, която трябваше да умре [bg]

– Какво правите?

Повтори думите два пъти, като без съмнение звучеше немощно и в шок. След това млъкна, но все още дишаше. Да не го бяха дрогирали? Тя удари с юмрук по клавиатурата и забеляза, че в онзи момент автомобилът се бе намирал на Норландсгатан, недалеч оттук. Но едва ли това бе мястото, където го бяха отвлекли, затова тя върна още назад. Чу стъпките и дишането му, а после глас, който каза „Блумквист“. Глас на възрастен мъж, прецени Лисбет, последван от възклицание, дълбока въздишка и жена, която се провикна: „Божичко, какво му е?“.

Какво се беше случило?

Явно действието се развиваше някъде в „Бласиехолмен“, но не виждаше къде точно. Възможно беше да е било пред хотел „Гранд“ или Н ационалния музей, някъде там. Обади се на номера за спешни случаи и каза, че журналистът Микаел Блумквист е бил нападнат в района. Младият мъж от другия край на слушалката реагира на името и веднага поиска повече подробности. Преди обаче Лисбет да е казала нещо, на заден фон се чу друг глас, който каза, че вече са получили сигнал оттам: мъж получил епилептичен припадък пред хотел „Людмар“ и бил откаран.

– Как по-точно? – попита тя.

Настъпи известно объркване и след кратък разговор с колега младият мъж каза:

– Взела го е линейка.

– Линейка?

За миг почувства облекчение, но после се сепна.

– Вие пращали ли сте линейка?

– Предполагам.

– Предполагаш.

– Ще проверя.

Отново се чуха гласове на заден фон, но Лисбет не можа да долови какво казват. Накрая младежът отново взе слушалката, очевидно изнервен.

– Кой пита?

– Саландер – каза тя. – Лисбет Саландер.

– Не, изглежда, не сме пращали линейка.

– Ами спрете я тогава. Веднага – изръмжа тя.

После изпсува, затвори и се заслуша в аудио излъчването от телефона на Микаел в реално време. Беше твърде тихо, помисли си. Автомобилът още се движеше, а Микаел дишаше тежко и измъчено. С изключение на това, не се чуваше нищо, нямаше и помен от други хора, и все пак... ако наистина се намираха в линейка, и това беше нещо. Замисли се дали да не се обади в полицията и да им вгорчи живота. Но не, те вече трябваше да са се размърдали, освен ако в спешната телефонна централа не работеха идиоти.

Що се отнася до нея, важното беше да действа, преди сигналът да е изчезнал. В следващия миг – в случай че се бе усъмнила в информацията – зазвучаха сирените на линейката и още нещо: шумолене, като че ли от ръце, които се ровеха в джобовете на Микаел. Последваха още движения и тежко дишане, а след това силен звук, удар, сякаш телефонът не беше хвърлен, ами строшен с чук. После всичката информация изчезна, като след токов удар. Лисбет изрита стола и грабна от масата една мръсна чаша за уиски, която запрати в стената толкова силно, че стъклото се пръсна на хиляди парченца.