Приливът на тайните [bg]

Съмър пое по дългия път към апартамента на Майкъл през лабиринта от алеи между колежите „Ексетър“ и „Линкълн“, надолу към „Модлин“ и реката. Заради тревожното потискащо чувство след посещението на майка й не можеше да се наслади на топлината на късното лятно слънце и на красотата на кулите, извисяващи се над нея. Улиците на Оксфорд бяха пълни с усмихнати влюбени двойки по шорти, със слънчеви очила, които се снимаха под „спящите кули“ или се целуваха по вековните мостчета. Дългите вейки на върбите се спускаха в спокойните води на Чаруел. Деца ближеха сладоледи във фунийки и потапяха пръстите на краката си във водата, където царствено се носеше двойка лебеди.

„Всички са щастливи. Всички живеят живота си сякаш нищо особено не се е случило. Сякаш светът не е замрял“.

Съмър наблюдаваше хората наоколо с учудване, с гняв, с неоснователно негодувание. „Как смее животът да продължава? Как смее? Когато Майкъл се бори за глътка въздух само на няколко мили от тук“.

Но в главата си чуваше и друг глас, този на майка й, и то не по-малко настоятелен.

„Случилото се с Майкъл е инцидент. Никой няма вина. Просто се прибери вкъщи“.

Дали майка й беше права? Дали Съмър не търсеше причините в нещо, което е просто съдба, катастрофа с мотор, жестоката ръка на съдбата, която поразява милиони хора по целия свят? Възможно беше. Но точно сега тя трябваше да вярва, че е имало някаква особена причина за катастрофата на Майкъл. Че има нещо, което трябва да научи, което трябва да открие. Независимо от мнението на Майкъл. Щеше да се захване с това като със специална задача, като със случай, възложен й за разследване.

Инстинктът й подсказваше, че трябва да започне от майка му — желязната безсърдечна Алексия де Вер.

Когато се прибра в апартамента, изхлузи обувките си и отиде боса в кабинета на Майкъл. Компютърът му все още бе на бюрото, включен, сякаш го чакаше да се върне всеки момент и да продължи оттам, където бе спрял. Наоколо бяха натрупани купчини листчета — касови бележки, списъци, фактури, повечето за тържеството в Кингсмиър. Чекмеджетата също бяха натъпкани, цели камари бяха натрупани на принтера, на стола и канапето. Явно Майкъл не беше много по реда. Съмър се зачуди как изобщо е успявал да върти успешен бизнес сред целия този хаос. Дали бюрото на Томи Лайън изглеждаше по същия начин? Или може би Томи бе по-разумният от двамата, този, който движи работата, а Майкъл просто е бълвал идеи и планове с брилянтния си разпилян ум?