Приливът на тайните [bg]

Само да беше толкова лесно! Само Алексия де Вер да не го държеше на мушка! Макар никой да не го споменаваше, дяволът си висеше на стената жив и здрав и предпазваше Алексия дори сега.

Алексия погледна Хенри Уитман и си каза: „Крие нещо.“ Смътното тревожно чувство, което бе доловила преди инцидента с Майкъл, бе прераснало в почти истинска параноя. Каква ли бе ролята на Хенри Уитман във всичко това? Много мистериозно се бе отказал от тържеството в Кингсмиър в последната минута, а само след часове Майкъл беше в кома. Нямаше явна причина да се свързват двете събития и все пак Алексия търсеше скрит, зловещ подтекст. Накъдето и да се обърнеше, подушваше дебнещи врагове. Врагове от миналото и от настоящето. Врагове у дома и на работното й място. Кариерата й се сриваше пред очите й. Майкъл се бореше за живота си. Били Хамлин и дъщеря му бяха мъртви. Собствената й дъщеря я мразеше. Имаше чувството, че някаква злонамерена невидима ръка унищожава живота й тухла по тухла, разрушава всичко, което е градила, всичко, в което се бе превърнала. Ако не беше стабилната подкрепа на Теди — неговата и на Луси Майър… Луси стоеше зад гърба й като скала през целия този кошмар, — Алексия сигурно щеше да загуби разсъдъка си.

Когато се върна в кабинета си в парламента, сподели със сър Едуард Манинг:

— Всички са по петите ми, Едуард. Хенри само чака удобен шанс да нанесе удара.

— Съмнявам се да е така, госпожо министър — мазно отвърна сър Едуард.

— Така е, повярвай ми. Ти си единственият, на когото имам доверие, Едуард. Сега се нуждая от помощта ти повече от всякога.

— С удоволствие ще ви помогна, госпожо министър. С най-голямо удоволствие. Опитайте да не се тревожите. Заедно ще се справим с бурята.