![Лицето над водата [The Face of the Waters - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/7/3/liceto-nad-vodata-the-face-of-the-waters-bg-download.jpg)
Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-004-0
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
— А може да е потънал — обади се Неяна Голджоз. — От дълбините е изплувало нещо, пробило е дупка в корпуса — и готово.
— Без да прати сигнал? — възрази Делагард. — Корабите не потъват за две минути. Все някой щеше да се свърже с нас по радиото.
— Знаеш ли — тросна му се Неяна, — може да не е било нещо, а петдесет неща, които са пробили петдесет дупки. И тогава любимият ти кораб ще потъне по-бързо, отколкото ти можеш да пръднеш. Е, това са само предположения.
— Кои бяха на борда на „Златно слънце“? — попита Лолър.
Делагард се зае да изброява на пръсти:
— Деймис, Дана и малкото им момче. Сидеро Волкин. Суейнърови. Това прави шестима.
Всяко име се стоварваше като удар със секира. Лолър се замисли за сгърчения стар занаятчия и прегърбената му жена. Суейнър имаше златни ръце, можеше да изработва какво ли не от оскъдните материали, които им предоставяше Хидрос. Волкин, умел и опитен корабостроител. Деймис. Дана.
— Кои още?
— Чакай да помисля. Някъде имах списък, но ще се сетя и сам. Хейнови? Не, те са с Янез на „Три луни“. А, да, Фредо Уонг и жена му — как й беше името?
— Лусия — подсказа Лиз.
— Лусия, да. Фредо и Лусия Уонг и онова момиче Берилда, с големите цици. И малкият брат на Мартин Янез, струва ми се. Да.
— Джоск — подсказа някой.
— Джоск, точно така.
Сърцето на Лолър се сви. Любознателното хлапе с ококорените очички. Бъдещият лекар на колонията, който един ден щеше да смъкне бремето на отговорността от плещите му.
— Това прави десет — рече той. — Но трябва да са четиринайсет, нали?
Хората започнаха да подхвърлят разни имена. Оказа се, че е трудно да си ги спомнят, след като бяха напуснали Сорве. Но всички бяха съгласни, че на борда на „Златно слънце“ са били четиринайсет души.
Четиринайсет мъртви, помисли си Лолър, замаян от огромната загуба. Сякаш някой бе откъснал плът от плътта му. Беше го лишил от близки роднини. Тези хора споделяха живота му, миналото му. А сега ги нямаше. Без никакво предупреждение — завинаги. Почти една пета от колонията с един-единствен удар. На остров Сорве в лоша година можеха да загубят един или двама души. Но четиринайсет? Изчезването на „Златно слънце“ бе отворило огромна рана в колонията. Всъщност дали колонията още съществуваше като такава? Или се беше разпаднала още когато бяха принудени да напуснат Сорве?
Джоск. Соултелови. Суейнърови. Уонгови. Волкин. Берилда Крей. И още четирима.
Остави другите да обсъждат проблема на мостика и слезе долу. След минутка вече държеше в ръка шишенцето с розова тинктура. Осем капки, девет, десет, единайсет. Нека са цяла дузина, най-добре. Да. Дузина. Какво значение? Двойна доза, това най-сигурно ще притъпи болката.
— Вал? — Гласът на Съндайра зад вратата на каютата. — Добре ли си?
Той я пусна да влезе. Очите й се стрелнаха от чашата в ръката му към бледото му лице.
— Божичко, май много те заболя, нали?
— Като да изгубя половината си пръсти.
— Толкова ли много значеха за теб?
— Някои от тях — да. — Лекарството вече започваше да действа. Болката взе да отслабва. — Вярно, повечето са ми само познати, от детските години. Но един от тях беше моят ученик.
— Джоск Янез.
— Познаваш ли го?
Тя се усмихна тъжно.
— Сладко момче. Веднъж, като плувах, дойде да си побъбрим. Говорихме си за теб. Той те боготвореше, Вал. Дори повече от брат си, морския капитан. — По лицето й премина сянка. — Само влоших нещата, нали?
— Ами не… всъщност…
Езикът му бе надебелял. Лолър осъзна, че този път е прекалил с дозата.
Тя взе чашата от ръката му и я постави на рафта.
— Съжалявам. Исках да ти помогна.
„Ела при мен“, опита се да й каже Лолър, но кой знае защо, не успя.
Но въпреки това тя го разбра.
Още два дни флотът остана на котва по средата на нищото. Делагард и Даг Тарп претърсваха всички радиочестоти с надежда да се свържат със „Златно слънце“. Чуха се с радистите и на другите кораби, откриха дори един на име „Императрицата на Слънчев изгрев“, който извършваше регулярни курсове през Лазурно море, засякоха и плаваща миньорска станция, която работеше някъде в далечния североизток и чието съществуване беше огромна и неприятна изненада за Делагард. Но от „Златно слънце“ не получиха никакъв отговор.
— Е, добре — въздъхна накрая Делагард. — Ако все още са на вода, рано или късно ще се свържат с нас. Не можем да останем тук вечно.
— Ще разберем ли някога какво се е случило с тях? — попита Пиля Браун.