Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
42.
Не знам каква беше причината за странното решение на отец Бандело да ми възложи подобна мисия. Ако имаше дарбата на пророк и бе прозрял какво ще стане с мен, със сигурност щеше да ме задържи до себе си. Но съдбата е непредсказуема и през онзи януарски ден Господ, верен на неведомата си воля, хвърли заровете и предреши участта ми.
В началото, признавам, изпитах отвращение. Когато разбрах, че заедно с едноокия Бенедето, Мауро гробаря и брат Джорджо трябва да изровим трупа на отец Тривулцио, ми прималя. Вече повече от петдесет години Светата инквизиция не извършваше ексхумация на престъпници, за да ги гори и макар да помолих абата да остави мъртвите да почиват в мир, не можах да предотвратя изравянето на брат Алесандро. От трупа му, безжизнен и пихтиест, се разнасяше ужасна воня. Въпреки че с монасите се постарахме да го увием внимателно в още един покров и да го пристегнем като наденица, зловонието ни следваше по целия път. Добре, че не всичко беше толкова лошо. Направи ми впечатление, че ако от тялото на брат Алесандро се разнасяше смрад, то с останките на клисаря не беше така. Брат Джиберто изобщо не миришеше. На нищо. Гробарят обясни това с факта, че огънят, който го е обхванал на пазарния площад, е изгорил онези части, които загниват, и така се е стигнало до този странен феномен. Но едноокият защитаваше страстно друга теория. Според него клисарят не миришел благодарение на това, че трупът бе престоял на открито в двора на болницата при температури от няколко градуса под нулата. Изобщо не разбрах на кого от двамата да вярвам.
— Ако се замислите, и с животните е така — опита се да ме убеди едноокият. — Нима трупът на кон, изоставен по пътя в снега, мирише на нещо?
Все още спорейки, стигнахме до поляната Санто Стефано, а до вечернята оставаше само час и половина. Бяхме минали през военния пост на Порта дела Корте ал’Арчивесковадо и седалището на Капитано ди Джустициа, без да се налага да даваме много обяснения на стражата. Полицията знаеше за нашите неприятности и одобряваше решението ни да откараме еретиците извън града. Натоварената с лопати и въжа каруца, която карахме, премина през всички проверки. И така стигнахме до Санто Стефано, равно място сред гората, самотно и тихо, с твърда камениста почва, върху която нямаше да е трудно да струпаме купчините дърва, които бяхме докарали, и да запалим нашите мъртъвци.
Джорджо организира старателно работата ни.
Посочваше ни, ръкомахайки, къде да струпаме дънерите, които щяха да превърнат останките на братята в пепел, и ни показа как да издигнем клада, която да се разгори хубаво. За човек като мен, присъствал на горенето на толкова еретици, без да сложи и едно дръвце, това беше ново преживяване. Джорджо ни показа как да ги подредим в обратен на големината им ред. Бях виждал това много пъти вече. Каза ни, че по-тънките дървета трябва да се сложат в основата, та като се разгорят, да подпалят хубаво по-дебелите. И щом свършихме тази работа, ни накара да опънем около кладата дълго въже, да го закрепим и да издигнем телата на нашите братя до върха й. Така щяхме да изпълним заповедта на абата и да се върнем, преди нощта да падне и войниците на Мавъра да залостят градските порти.
— Знаете ли кое е хубавото на тази работа? — попита задъхан Бенедето, след като най-сетне закрепи тялото на Джиберто на върха на кладата. Едноокият се бе покатерил горе до гробаря, за да могат да издърпат трупа на брат Алесандро и да го сложат на подходящото място.
— А има ли нещо хубаво?
— Хубавото, братко Мауро, е — чух да ръмжи Бенедето, — че ако имаме малко късмет, пепелта на тези нещастници ще се разпръсне над катарите, дето се крият в тези планини.
— Катари тук? — възрази той. — Навсякъде ви се привиждат, братко.
— И освен това ги надценявате — намесих се аз отдолу, докато увивах въжето около тялото на брат Алесандро. — Наистина ли смятате, че могат да различат тази пепел от пепелта на собствените се огньове? Позволете да се съмнявам в това.
Този път едноокият не отговори. Изчаках малко въжето да се изопне и тялото на библиотекаря да започне да се издига, но не забелязах нищо такова. Мауро Сфорца не използва момента да отвърне на злъчните приказки на секретаря на абата и на поляната внезапно се възцари дълго и неловко мълчание.