Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне — толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше — те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове — от сорта на Едуардс — успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази — но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха — понякога неохотно, но си тръгваха.
Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.
18.
24 май 1963 г.
Сан Диего растеше и се разширяваше. За разлика от хаоса на Лос Анджелис, по-младият южен град предпочиташе да насърчава прилива на чиновници, „чисти“ индустрии и мозъци. Най-големият център за привличане на мозъци в района беше „Дженеръл Атомик“, само на километър и половина от новопостроения университет. В неговите води щяха да се видят да плуват доста значителни риби, замислени над проблеми, финансирани от правителството. Прочути имена от Бъркли и Калифорнийския технически институт прекарваха приятни месеци в драскане по черните дъски, докато навън катериците и зайците на „Дженеръл Атомик“ лениво събираха своите подаяния. Животните бяха част от съзнателния психологичен план за създаване на обстановка на покой, тишина и дълбока замисленост — приликата с филмите на Дисни може би беше случайна. Безжалостно кръглия план на архитекта за централните офиси на „Дженеръл Атомик“, с копнеещата да окаже помощ библиотека в средата, имаше подобна цел. Пръстеновидните пътища и сгради напомняха за източните идеи за цялостност, ведрина, покой. Извитите коридори трябваше да способстват за контакта между изследователите. Всъщност обаче, неизбежната геометрия означаваше, че никой не можеше да види на повече от стотина метра напред. Това пречеше на случайните срещи, докато учените влизаха и излизаха — те изчезваха от поглед, преди да бъдат забелязани. Да си отидеш вкъщи или в библиотеката означаваше да се движиш радиално и следователно да не видиш никого. Както каза през онова лято Фрийман Дайсън: „Средното разстояние на контакт тук не е по-голямо от футболна врата“. И все пак често то бе достатъчно — и това бяха вълнуващи моменти. Едва преди шест месеца „Маринър II“ за пръв път беше проучил Венера отблизо. Гел-Ман и други откриваха нови дълбини в теорията на частицата. През април Комисията по атомна енергия избра Дж. Робърт Опенхаймър за носител на наградата „Ферми“ за 1963 г. В очите на много учени Опенхаймър бе публично бичуваното момче от ерата на Маккарти — през 1954 г. бяха обявили, че представлява риск за националната сигурност. Сега най-после правителството изглежда донякъде изкупваше глупостта си. Лошото отношение към Едуард Телър, който не се беше изказал сурово срещу Опенхаймър, започна да се смекчава.