Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Той мислеше за тези неща, докато караше нагоре по „Тори Пайнс“, но не стигна до каквото и да е заключение. Разсейваше го един лъкатушещ кадилак с включени предни фарове. Шофьорът бе типичен четирийсетинагодишен мъж с кепе и замаяно изражение. В края на 50-те години, спомни си Гордън, Съветът за национална безопасност беше вдигнал с това голям шум. На един от националните празници бяха рекламирали практиката да се кара с включени фарове през деня, за да напомнят на всички да шофират безопасно. Идеята някак си се възприе от шофьорите, които смятаха, че бавното каране е равносилно на безопасност и сега, години по-късно, човек все още можеше да ги види да лъкатушат по улиците с безполезно включени фарове, уверени, че ниската скорост им гарантира неуязвимост.
Купър вече бе в лабораторията. „Демонстрира по-голямо усърдие с наближаването на кандидатския му изпит“ — помисли си Гордън, но после изпита чувство за вина поради цинизма си. Сега Купър наистина проявяваше искрен интерес, най-вероятно, защото цялата загадка със съобщенията произлизаше от неговата дисертация.
— С нови проби ли експериментираш? — приятелски попита Гордън, все още леко измъчван от чувството си за вина.
— Да. Получава се доста добре. Струва ми се, че номерът е в допълнителните индиеви примеси.
Гордън кимна. Той разработваше метод за смесване на пробите, за да постигне точната концентрация примеси и това беше първото потвърждение след няколко месеца усилия.
— Няма ли съобщения?
— Не — с очевидно облекчение отвърна Купър.
Откъм вратата се чу глас:
— Хм, казаха ми…
— Да? — попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.
— Вий ли сте перфесор Бърнстейн?
— Да. — Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.
— Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? — Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.
— Каква работа?
— Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?
— А, да.
Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.
— Внушително. Наистина внушително. — Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.
— Хей — извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. — Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!
— О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?
— Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. — Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.
— Как, г-н Едуардс?
— Тайната — с потаен вид отвърна той, — е магнетизмът.
— О.
— Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?
— Кой? — Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.
— Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето — ето кво открих.
— Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…
— Вашият експеримент тука — потупа той голямата полева бобина, — използва магнетизъм, нали?
Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:
— Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.
— Разбирам.
— И ще вземат също слънчевия магнетизъм. — Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. — Целия. Ний ще паднем в Слънцето?
— Не мисля…
— Мога да докажа всичко туй, знайте ли — спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ — Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.
— Леле Боже — кисело рече Купър.