Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Но смятам, че то е там. — Той отново се завъртя към тълпата. — Зная, че звучи смешно, но… — Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.
— Хм, Гордън… — Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. — Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. — Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:
— Е, може би Кронкайт вярва в това, но… — и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.
— Съжалявам, че го приеха така — каза той. — Не исках да…
— Знам — измърмори Гордън. — Знам.
— Просто изглежда ужасно невероятно…
— Шрифър смята… — започна Гордън, но реши да остави този въпрос. — Какво мислите за останалата част от съобщението?
— Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.
Гордън кимна.
— Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?
Гордън кимна.
— Е, хм, тогава да вървим на кафе? — Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече — помисли си той. — Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.
19.
29 май 1963 г.
Метрдотелът на ресторант „Над Залива“ каза:
— Вечерята, сър, s’il vous plait.
— Хм, да.
Той ги поведе към маса с чудесна гледка към залива на Ла Хола. Осветени от прожекторите, вълните се разбиваха в пенести бели пръски.
— Желаете да има меню? — Гордън кимна, а Пени обели очи. След като мъжът им даде огромните листове на менюто и се отдалечи, тя каза:
— Господи, иска ми се да се бяха справили с акцента си.
— Вий какво ядете, мадам? Вий не харесва мой език? — отвърна Гордън.
— Френският ми не е съвършен, но… — Тя спря, когато се приближи сервитьорът. Гордън изпълни ритуала с виното и избра от дебелата книга нещо, което му беше познато. Когато се огледа, той видя на известно разстояние семейство Кароуей, което се смееше и си прекарваше отлично. Той ги посочи на Пени и момичето надлежно отрази новите данни в статистиката им. Но не отидоха да им съобщят за последните резултати. От колоквиума бяха минали пет дни, но сега Гордън не се чувстваше спокоен в катедрата. Тазвечершното изхвърляне в „Над Залива“ бе по идея на Пени, която искаше да го изкара от меланхолията му.
Нещо тупна до лакътя му.
— Аз отваря я сега — каза сервитьорът, докато отваряше бутилката. — Трябва може диш.
— Какво? — изненадан попита Гордън.
— Гълта въздух — да диш.
— А-ха.
— Да, сър. — Сервитьорът му отправи малко снизходителна усмивка.
След като се отдалечи, Гордън отбеляза:
— Поне се усмихваше. Всички първокласни ресторанти наоколо ли са такива?
Пени сви рамене.
— Ние нямаме европейската култура на Ню Йорк. Пък и не идваме много често тук.
Обикновено Гордън не би обърнал внимание на разговора за това „какво вие, нюйоркчаните би трябвало да правите“, но този път измърмори:
— Не говори за нещо, което не разбираш. — После без да се замисля започна да разказва за дните, когато се беше отделил от родителите си и живееше в един тесен апартамент, учеше усилено и за пръв път наистина чувстваше града, дишаше въздуха му. Майка му бе накарала чичо Хърб да го наглежда от време на време, след като и без това живееше съвсем наблизо. Чичо Хърб беше мършав и напрегнат човек, който винаги бе печелил много пари от търговия с облекло. Той изпитваше характерното за прагматиците отвращение към физиката.
— Колко ти плащат? — рязко питаше той по средата на някакъв съвсем различен разговор.
— Достатъчно, ако живея икономично.