Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)

— Да бе. Същата година като Бинг Кросби.

— И Марк Болан. Умирам си за него. Значи „Д“ натисни. Давай.

Високата фигура не посегна да натисне никое копче.

— Ама к’во ти става? — попита раздразнено Тед Буцата. — Давай де! Натисни „Д“. Елвис Пресли умря през седемдесет и шеста.

ХИЧ НЕ МИ ПУКА КАКВО ПИШЕ — отвърна му високият рокер с каската. — С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСНАЛ.

Тримата около масата се обърнаха като един. Червената проговори:

— Ти кога пристигна тук?

Високият мъж се приближи до масата, като заряза и шашардисаните рокери, и печалбата.

НИКОГА НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛ — отвърна той, а гласът му беше мрачното ехо на нощни кътчета, студена плоча, сива и мъртва. Ако този глас беше камък, на него отдавна-отдавна щяха да са гравирани име и две дати.

— Чаят ти изстива, господарю — рече Глад.

— Много време мина — рече Война. Блесна светкавица, почти веднага последвана от буботещия тътен на гръмотевица.

— Временцето е таман — рече Замърсяване.

ДА.

Разговорът им все по-прогресивно стъписваше рокерите около автомата за игра. Предвождани от Тед Буцата, те се потътриха към масата и се вторачиха в четиримата непознати.

От вниманието им не убягна, че на якетата и на четиримата бе изписано „АНГЕЛИТЕ НА АДА“. Но за ангели тия тука май бяха яки ментета: като за начало бяха твърде чистички; а и никой от четиримата не изглеждаше като да е трошил някому ръката само щото е неделя следобед, пък по телевизията няма нищо свястно. Освен това с тях имаше жена, обаче тя не се возеше на нечия задна седалка, ами си имаше свой мотор, като да й се полагаше по право.

— Та значи сте от Ангелите на Ада? — попита заядливо Тед Буцата. Ако има нещо, дето истинските Ангели на Ада не понасят, то това са съботно-неделните рокери.50

Четиримата непознати кимнаха.

— Тогава от кои точно?

Високият непознат погледна Тед Буцата. После се изправи. Беше сложно движение: ако по бреговете на Моретата на нощта има шезлонги, то щеше да е нещо подобно. Като че се разгъваше цяла вечност. Беше с тъмна каска, която напълно скриваше лицето му. И беше направена от някаква смахната пластмаса, забеляза Тед Буцата. Тъй де, заглеждаш се в нея и не виждаш нищо друго освен собственото си лице.

— ОТКРОВЕНИЕ — рече той, — ГЛАВА ШЕСТА.

— Стихове от втори до осми — добави услужливо момчето в бяло.

Тед Буцата ги изгледа на кръв. Долната му челюст взе да се издава напред, а една малка синя вена на слепоочието му запулсира.

— Т’ва к’во значи?! — сопна се той. Някой го подръпна за ръкава. Беше Помията. Под мръсотията лицето му бе придобило любопитен сивкав нюанс.

— Значи, че сме в беда — обясни Помията.

И тогава високият непознат протегна нагоре бледа мотоциклетна ръкавица, вдигна стъклото на каската си и Тед Буцата изведнъж усети, че за първи път, откак се помнеше, му се прииска да беше живял по-праведно.

— Исусе Христе! — изхленчи той.

— Според мен и Той ще дойде всеки момент — забърбори Помията. — Сигурно търси къде да си паркира мотора. Да вървим да… а, бе, да се запишем в някой младежки клуб ли, що ли…