Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Както и да е, всъщност нямаше къде другаде да ходи.
Касетата свърши и радиото се включи.
— Излъчваме „Въпроси на градинарството“ от Клуба по градинарство в Тадфийлд. За последен път бяхме тук през 1953 година, много хубаво лято беше тогава и както екипът си спомня, почвата в източната част на енорията е тлъста, а на запад преминава във варовик — дето се вика, каквото и да боднеш, ще избуи. Нали така, Фред?
— Мда — отвърна професор Фред Уиндбрайт от Кралската ботаническа градина. — Сам ни бих го казъл по-дубръе.
— Така… Първи въпрос за екипа — той идва от господин Р. П. Тайлър, председател на местната Асоциация на жителите, мисля.
— Кхъм. Точно така. Ами аз отглеждам рози, много ги обичам розите, обаче вчера мойта „Моли Магуайър“, с която съм печелил награди, изгуби два от цветовете си в дъжда, който очевидно беше от риба. Какво би препоръчал екипът в такъв случай освен опъване на мрежа над градината? Искам да кажа, писах до съвета…
— Доста необичаен проблем, бих казал. Хари?
— Господин Тайлър, нека ви задам един въпрос — рибата прясна ли беше или консервирана?
— Според мен прясна.
— Е, нямате проблеми, приятелю. Чувам, че насам валели и дъждове от кръв — как ми се иска да завалят и над Дейлс, където е моята градина. Цяло състояние щях да спестя от изкуствени торове. Вижте сега как ще постъпите — пресадете розите в…
КРОУЛИ?
Кроули си мълчеше.
КРОУЛИ. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА, КРОУЛИ. С ИНТЕРЕС ОТБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ ТИ ИЗБЕГНА СЛУЖИТЕЛИТЕ, УПЪЛНОМОЩЕНИ ДА ТЕ ВЗЕМАТ.
— Ммм — съгласи се Кроули.
КРОУЛИ… НИЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИМ ТАЗИ ВОЙНА. НО ДОРИ И ДА ЗАГУБИМ, ПОНЕ ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТЕБЕ, НЯМА ДА ИМА НИКАКВА РАЗЛИКА. ЗАЩОТО И ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ДЕМОН ДА ОСТАНЕ В АДА, КРОУЛИ, ПАК ЩЕ ТИ СЕ ПРИИСКА ДА СЕ БЕШЕ ПРЪКНАЛ СМЪРТЕН.
Кроули мълчеше.
СМЪРТНИТЕ МОГАТ ДА СЕ НАДЯВАТ НА СМЪРТ ИЛИ НА ИЗКУПЛЕНИЕ. ТИ НА НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ. ВСИЧКО, НА КОЕТО МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ, Е МИЛОСТТА НА АДА.
— А?!
ШЕГИЧКА.
— Нгх — каза Кроули.
— … а сега, както знаят запалените градинари, няма нужда да споменаваме, че е голям дявол този ваш тибетец. Да прокопае тунел направо през бегониите ви като едното нищо. Едно чайче ще го оправи, за предпочитане с гранясало масло от як — би трябвало такова да се намира във всяка добра гра…
Уиииии. Бръммм. Пук. Пращенето от статичното електричество заглуши предаването.
Кроули изключи радиото и прехапа долната си устна. Под пепелта и саждите, покрили лицето му, изглеждаше много уморен, много блед и много изплашен.
И изведнъж — много ядосан. Що за тон ти държат! Все едно си саксийно растение, почнало да сипе листа по пода!
После зави покрай един ъгъл с цел да излезе на страничната отбивка за шосе М25, откъдето щеше да хване М40 за Оксфордшър.
Но с М25 беше станало нещо. Нещо, от което те заболяваха очите, ако гледаш право в него.
От онова, което преди беше Лондонската околовръстна магистрала М25, се носеха гърлени песнопения, шум, изтъкан от много нишки: клаксони на коли, мотори, сирени, писукане на мобилни телефони и писъците на дечица, попаднали навеки в капана на задните предпазни колани. „Приветствайте Великия Звяр, що поглъща Светове“ — носеше се песнопението отново и отново на тайния език на черните жреци на древната Му.
„Ужасният знак Одегра — помисли си Кроули, докато завиваше към Северното кръгово шосе. — Това го направих аз, аз съм виновен. Можеше да си е най-обикновена магистрала. Добра работа свърших, дума да няма, но всъщност струваше ли си? Всичко е извън контрол. Раят и Адът вече не командват положението. Все едно цялата планета е страна от третия свят, най-накрая сдобила се с Бомбата…“
И тогава започна да се усмихва. Щракна с пръсти. Пред очите му се материализира чифт слънчеви очила. Пепелта изчезна от костюма и от кожата му.
Какво толкова, по дяволите. Щом си отиваш, защо да не го направиш със стил?
Като си подсвиркваше тихичко, той подкара нататък.
Те се носеха по външното платно на магистралата като ангели унищожители. Горе-долу така си и беше.
Не караха чак толкова бързо, като се вземе под внимание всичко. Четиримата поддържаха постоянна скорост от сто и седемдесет километра в час, сякаш бяха уверени, че шоуто няма да започне, преди да пристигнат. Не можеше. Разполагаха с всичкото време на света, както излизаше.
Точно зад тях караха още четирима: Тед Буцата, Мазния, Помията и Скъз.
Бяха въодушевени. Сега те бяха истински Ангели на Ада и яздеха тишината. Край тях, знаеха те, ревеше бурята, тътнеше трафикът, шибаха вятърът и дъждът. Но в дирята на Конниците царуваше тишина, чиста и мъртва. Във всеки случай почти чиста. Мъртва — със сигурност. Наруши я Помията, който пресипнало кресна на Тед Буцата: