Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
„Ще заспя — помисли си тя, предпазливо и нежно опипвайки носа си, все още чувствителен и наболяващ я, запушен от съсирената кръв. — Ще се върна в съня си. Да видя какво прави Гералт, там, в нощта, под дъжда, при канала…“
… Йенефер я държеше за ръката. Вървяха по дълъг коридор, между каменни колони, а може би и между статуи — Цири не можеше да види добре, пречеше й плътният мрак. Но в тъмнината имаше някой — някой се криеше и ги наблюдаваше. Чуваше шепоти, тихи като шумоленето на вятър.
Йенефер я държеше за ръката и вървеше бързо и уверено, изпълнена с решителност, така че Цири едва успяваше да поддържа темпото й. Пред тях се отваряха врати. Непрекъснато. Една след друга. Безкрайно множество врати с гигантски, тежки крила, се разтваряха безшумно пред тях.
Мракът се сгъстяваше. Цири видя пред себе си поредната врата. Йенефер не забави крачка, но Цири изведнъж осъзна, че тази врата няма да се отвори сама. И я обзе плашеща увереност, че наистина не бива да се отваря тази врата. Че не бива да минава през нея. Че зад тази врата я чака нещо…
Тя се спря, опита се да се изтръгне, но ръката на Йенефер беше силна и непоколебима и неотменно я влачеше напред. И Цири най-накрая разбра, че са я предали, излъгали са я, продали са я. Че винаги, още от първата среща, от самото начало, от първия ден е била само марионетка, кукла на конци. Дръпна се още по-силно, изтръгна се от дланта на Йенефер. Мракът се завихри като дим, шепотите в тъмнината изведнъж стихнаха. Магьосницата направи още крачка напред, спря се, обърна се, погледна я.
Ако те е страх, върни се.
Тази врата не бива да се отваря. И ти знаеш това.
Знам го.
И въпреки това ме водиш нататък.
Ако те е страх, върни се. Все още има време да се върнеш. Все още не е твърде късно.
А ти?
За мен вече е късно.
Цири се огледа. Въпреки всеобхващащия мрак тя виждаше вратите, през които вече са минали — дълга редица, губеща се в далечината. И оттам, от далеч, от тъмнината, чу…
Потропване на подкови. Скърцане на черна ризница. И шумоленето на крилата на хищна птица. И глас. Тих, пронизващ мозъка глас…
Сгрешила си. Сбъркала си небето и звездите с нощното им отражение върху повърхността на езерото.
Тя се събуди. Вдигна рязко глава и събори компреса си — явно нов, защото беше мокър и хладен. Беше обляна в пот, а в слепоочията й отново звънтеше и пулсираше тъпа болка. Йенефер седеше до нея на леглото, извърната така, че Цири не можеше да види лицето й. Виждаше само бурята от черни коси.
— Сънувах… — прошепна Цири. — В съня си…
— Знам — каза магьосницата със странен, чужд глас. — Затова съм тук. С теб.
Отвъд прозореца, в мрак, дъждът шумеше в листата на дърветата.
— По дяволите! — промърмори Лютичето, изтръсквайки водата от подгизналата от дъжда периферия на шапката си. — Това не е дом, а същинска крепост. От какво толкова го е страх този знахар, че така се е укрепил?
Лодките и шлеповете, привързани по продължение на крайбрежната улица, се люлееха лениво върху водата, блъскаха се помежду си с приглушени потропвания, скърцаха, дрънкаха с веригите си.
— Това е пристанищният район — обясни Шани. — Има колкото щеш бандити и измет — както местни, така и приходящи. При Мирман идват много хора, просят пари… Всички знаят това. Знаят също, че живее сам. Така че той е предпазлив. Чудно ли ви се вижда?
— Ни най-малко. — Гералт погледна постройката, издигната върху колове, забити в дъното на канала, на пет сажена от брега. — Чудя се как да попадна на този остров, в тази къща над водата. Сигурно ще се наложи тихомълком да взема назаем някоя от тези лодки…
— Няма нужда — каза медичката. — Там има подвижно мостче.
— А как ще убедиш знахаря да го пусне? При това там има и врата, а ние не носим таран със себе си…
— Оставете това на мен.
Голямата сива сова се спусна безшумно на перилата на пристана, махна с криле, настръхна и се превърна във Филипа Ейлхарт, не по-малко настръхнала и мокра.
— Какво правя тук? — промърмори раздразнено магьосницата. — Какво правя с вас, по дяволите? Балансирам върху мокър прът… И на ръба на държавна измяна. Ако Дийкстра научи, че ви помагам… И отгоре на всичко този дъжд! Не обичам да летя, когато вали! Тук ли е? Това ли е домът на Мирман?
— Да — потвърди Гералт. — Чуй, Шани. Нека да опитаме…
Събраха се плътно един до друг и започнаха да си шепнат, невидими в тъмнината под един тръстиков навес. От кръчмата от отсрещната страна на канала върху водата падаше ивица светлина. Чуваха се пеене, смях и възгласи. На крайбрежната алея се изсипаха трима салджии. Двама от тях се караха, като се дърпаха и бутаха един-друг, и повтаряха до втръсване едни и същи ругатни. Третият, облегнат на един стълб, пикаеше в канала, като си свиркаше фалшиво.