Любовник на смъртта

Скорик знаеше какво е „дивиденти“ (когато ти дават пари просто така, без нищо), но последната дума не разбра. Сигурно нещо като „адио“ или „приемете и прочее“, „искрено ваш“ — общо взето, от този род работи, дето се пишат в края на писмата за по-изискано. „Фандорин“ — добре звучи. Трябва да го запомни за някой бъдещ случай.

Близна плика с език, залепи го и след минута-две вече влизаше в двора на Трети мясницки участък.

Проклето място, пу, да го вземат мътните. Измислено е, за да се изтезават човеците, да им се почерня животът, дето и без това не е кой знае колко прекрасен.

Пред портите със свалени шапки стояха няколко кочияши — нарушители на уличното движение. Дошли са да изкупят свалените номера на файтоните. Това струва към седем рубли, и то ако доста много се кланяш.

В самия двор се бяха събрали в кръг неколцина селяни с препасани ризи. На вид — украинска дърводелска задруга, дошла в Москва на гурбет. Най-възрастният, с увиснали мустаци, обикаляше с шапка и всеки внимателно изсипваше в нея сребърни и медни монети. Ясно: работили са за някой строителен предприемач без нужния документ, сега копоите ще им приберат половината.

Говореше се, че по-рано, при предишния пристав, тук нямало подобна катилщина, но според пастира и стадото.

Сенка тъкмо бутна тапицираната с мушама врата и влезе в тъмен мръсен коридор — и някакъв бузест копой с нашивки го хвана.

— Я гледай — рече той. Намигна и като го щипна за дупето — да има как, ще ти откъсна ръцете, говедо. — Нещо май не съм те виждал досега. Жълт билет за занаята ли искаш? Баш при мен. Ела.

И го хваща за лакътя да го мъкне нанякъде. Сигурно лъже обаче за билета — иска безплатно да се възползва от момичето.

— Търся господин полковника — строго изписука Сенка. — Да предам важно писмо.

И куката го остави. Върви, вика, направо, после вдясно. Там е негово високоблагородие.

Скорик тръгна според указанието. Покрай кафеза, дето държат хванатите скитници, покрай заключените килии с крадците и престъпниците (те, горките, пееха за черния гарван — да ти домилее). После коридорът стана по-чист, по-светъл и отведе Сенка до висока кожена врата с медна табелка „Пристав“.

На деликатното му почукване строг глас отвътре каза:

— Какво има?

Скорик влезе. Пискливо поздрави и подаде писмото:

— Помолиха ме да ви го предам самолично — и понечи тутакси да изчезне, но приставът джафна:

— Къъде?

Страховитият полковник седеше зад писалище и ядеше ябълка, която си режеше на резени с тънко ножче. Обърса острието със салфетка, после натисна някакво копче и острието се прибра с металическо щракване.