Последната империя

Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.

Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.

Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.

Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.

Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.

„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.

Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.

Той я доближи и се поклони почтително.

— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.

— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.

Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.

Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.

Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.

„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.