Последната империя

Младежът отпи от виното, все така съсредоточен върху книгата.

— Винаги ли четете на баловете? — попита Вин.

Той най-сетне вдигна очи.

— Всеки път, когато успея да се измъкна.

— Това не обезсмисля ли идването ви? — попита Вин. — Защо трябва да присъствате, след като избягвате общуването с други хора?

— Вие също сте тук горе — посочи той.

Вин се изчерви.

— Исках само да погледна залата отгоре.

— Така ли? А защо отказахте на тримата, които ви поканиха да танцувате?

Вин го погледна учудено. Младежът се усмихна и отново сведе поглед към книгата.

— Бяха четирима — поправи го тя. — Отказах им, защото не мога да танцувам добре.

Мъжът отпусна книгата и я погледна.

— Не сте толкова срамежлива, колкото изглеждате.

— Срамежлива? — повтори Вин. — Да не би аз да се правя, че чета книга в компанията на млада дама, на която дори не съм се представил?

Мъжът повдигна учудено вежди.

— А сега пък говорите като баща ми. Изглеждате доста по-добре от него, а сте също толкова свадлива.

Вин го погледна ядосано и той завъртя очи и въздъхна.

— Ох, добре, хайде да се направя на джентълмен. — Пристъпи към нея и се поклони с отработено изящно движение. — Лорд Елънд. Лейди Валет Реноа, ще ми позволите ли да постоя с вас на този балкон, докато чета?

Вин скръсти ръце.

„Елънд? Това фамилия ли е, или малко име? Какво ме е грижа? Той просто си искаше мястото. Но… откъде знае, че съм отказала да танцувам? И името ми?“ Кой знае защо, й се струваше, че Келсайър би искал да научи повече подробности за този разговор.

Странно, но тя не изпитваше желание да прогони този мъж, както бе постъпила с другите. Вместо това отново се почувства пренебрегната, когато той заби нос в книгата.

— Все още не сте ми казали защо предпочитате четивото вместо веселбата.

Младежът въздъхна и отново свали книгата.

— Ами, виждате ли, аз също не съм кой знае какъв танцьор.

— Аха — рече тя.

— Но — той вдигна пръст — не е само това. Може би още не го осъзнавате, но не е никак трудно да ви писне от тези забави. След като посетите пет-шестстотин започва да ви се струва, че се повтарят.

Вин повдигна рамене.

— Сигурно щяхте да се научите да танцувате по-добре, ако се бяхте упражнявали.

Елънд повдигна вежди.

— Няма да ме оставите да чета, нали?

— Не мисля.

Той въздъхна и натика книгата в джоба — който, впрочем, показваше видими белези от износване.

— Е, добре. Искате ли вместо това да танцуваме?

Вин замръзна. Елънд се усмихваше безгрижно.

„Божичко! Този тип или е изключително ловък, или абсолютно му липсват обноски“. Притеснителното бе, че не можеше да определи кое от двете.

— Да разбирам ли, че това означава не? — попита Елънд. — Хубаво — бях длъжен да ви предложа, нали съм джентълмен? Но се съмнявам, че двойките долу ще одобрят взаимното ни настъпване по палците.

— Съгласна. Какво четете?

— Дилистени — отвърна Елънд. — „Процесите над паметника“. Чели ли сте я?

Вин поклати глава.