Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.
Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.
Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.
Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.
Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…
Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?
Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави — да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…
Очевидно не смееше.
Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:
— Кевин, по дяволите!
Никаква реакция. Нищо.
Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.
И след цяла вечност гласът му прошепна:
— Мелъни?
— За Бога, Кевин, аз съм!
И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.
Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.
Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.
— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?
— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…
— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.
— Добре, ние веднага ще…
— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?
Кевин пристъпи напред.
— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…
— Кой е той?
Те се спогледаха.
— Няма значение.
Жената важно вдигна пръст.
— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.
Мелъни възрази:
— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…
Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.
— Какво става тук, Маги?
— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. Време е това да престане.
Мелъни се обърна към домоуправителя.
— Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.
Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.
— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.
А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.
— Не ви ли познавам отнякъде?
— Франк, ще направиш ли нещо или не?
Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.