Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
Той действително си беше построил заслон от отпадъци, но би се поколебал да заяви, че това бяха издирени от него останки — бяха си просто боклуци, разхвърляни по брега. Би се поколебал и да каже, че го е „построил“ — по-скоро беше подпрял някакви неща върху други. Би се поколебал и да го нарече „заслон“ — беше по-скоро купчина.
— Трус… — произнесе той и подсмръкна. — Воам…
Техните надежди за него… Толкова глупави ли бяха? Дали крайната им цел — той поне да се отърка в някоя философия, толкова ужасна ли изглеждаше сега?
Вятърът го духаше и на него му се струваше, че му се подиграва. Все едно казваше презрително „Пффффф!“ на мощния му провал като влакокрушенец. „Както ще да е“ — казваше му вятърът и го млатеше по главата. Идеше му да се разплаче. и си поплака — малко. Само няколко сълзи в ъгълчетата на очите му. и то само защото се взираше във вдигнатия във въздуха пясък, ама пък всъщност не беше само заради това.
Шам прекара много време, загледан в останките, също като в бляновете му. Беше много гладен. Вече бяха минали два дни. Много беше гладен. По цял ден гледаше разбитите влакове, разперените, подобни на кости остатъци от кранове, разпръснатите вагонетки, посини и разкървави палеца си, докато го използваше като грубо длето или шило, с което да дяла бавно оформящата се във фигура пръчица. Питаше се какво ли ще стане с него.
Пръснати вагонетки. Някои бяха взривени, други — прекатурени наопаки. Една полускрита сред шубраци на няколко десетки метра от брега, в посока вдясно, стоеше на колелата си.
На колела. Върху релси.
Шам бавно се изправи и отиде до мястото, където започваха релсите. Та това и вагонетка за разходка не беше. Нямаше мотор. Даже и стени нямаше. Това беше древна, миниатюрна, плоска дрезина. Общо взето, дъска, с лост като климушка, които двама оператори да помпат нагоре-надолу, за да завъртат колелата.
Помпа за двама, която, като е на зор, можеше да задвижва и един човек.
Всъщност…
„Всъщност — помисли си Шам — стига вече!“
Взрян право във вятъра, веещ над морелсите, примигащ заради вдигнатия от него прах и понесен от вихрушката на собствената си решителност, Шам усети как нещо вътре в него се задейства. Отдавна спрели колелца, напрегнати, за да се зацепят едно за друго. Напрягаше се да се стегне.
Шам преглътна. Като релсоплавател, какъвто си и беше, с уменията, на които беше обучен, той набеляза на око релсов маршрут до вагонетката и захвърли недовършената си дялана с нокът фигурка.
Не трябва ли просто да останеш?
Шам чу този вътрешен глас неведнъж. Докато събираше безполезния си багаж — туй-онуй от боклука по брега. Докато се протягаше и нахъсваше. Страхливата част от разума му го питаше дали е съвсем сигурен, че не предпочита да поизчака? То не се знаеше, можеше пък да се случи нещо.
Стига! Накара го да млъкне. Изненада сам себе си, като настъпи тоя хленч, все едно беше някаква гадост, търкаляна по палубата от вихър. „Не, не бива да чакам — помисли си той. — и няма!“
Трябваше да потегли. Шам изобщо не се замисли какъв е залогът — просто знаеше, че няма да стои и да чака. Искаше храна, искаше мъст, искаше да намери стария си екипаж. и се тревожеше за Шроук. Враговете им продължаваха да ги дебнат.
Застана на брега и размаха ръце. Съблече се гол до кръста. Беше отслабнал. Загреба шепа камъчета и започна да ги мята за заблуда. и още една. После, докато неговите снаряди все още падаха тук-там, скочи върху най-близката траверса. Тръгна по релсата. Удържаше равновесие върху желязото и прескачаше от талпа на талпа. Пак метна шепа заблуждаващи камъни. Стигна един възел и тръгна по отклонението, и прескочи няколко метра гладка земя до друга релса.
Шам се люшкаше, Шам залиташе, Шам мяташе още камъни. Той вървеше по релсите! Беше сред морелсите! Единственото по-лошо нещо беше да стъпва по самата земя.
Тихо, не си и помисляй за това. Той се затича бързо, и още по-бързо, сърцето му тупкаше силно, следваше планирания маршрут, докато с мощен скок и тържествуващо ахване скочи и се приземи върху дрезината. Притихна.
— Дейби, как ти се струва, а? — изпъшка той. — Какво ще кажеш, Калдера?
Не беше почнал да се умопобърква. Знаеше, че прилепът е другаде, че по-голямата Шроук бе на безброй мили оттам. Спомни си цветовете на хубавата козинка на първия, откровения поглед на втората, онзи поглед, който го караше да се смущава. Изправи се. Застанал там, на новата си стойка, на Шам съкрушително му писваше да се чувства съкрушен. Колкото повече работеше, осъзна той, толкова по-бързо работеше.