Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Съжалявам. Нямам.
— Какво? Бензин или масло?
— Виж само, госпожичке — посочи човекът, към прашната лавица. Под ноктите му имаше застояла от десетилетия мазнина и кал. — Имам от „10W-30“, чак до 38. Имам дори от най-новото, двайсетината. Но нямам „10W-40“.
— Но на мен са ми казали да взема от него. — Лус погледна отчаяно към прашните кутии с масло. — Някое от тях ще свърши ли работа? Карам фолксваген „Бръмбар“.
— Може да пробваш и да видиш.
Дъртакът, като че ли се наслаждаваше на притеснението й. Лус преглътна възмущението си.
— Има ли наблизо, друга бензиностанция?
— Аха — изръмжа той. — По пътя нагоре.
Маргарет се намеси:
— Колко „нагоре“?
— Не знам точно.
— Приблизително.
— Четири, може би шест километра.
Лус погледна Маргарет, отчаянието личеше в очите й.
— Можем да опитаме и да тръгнем с колата. Или да пробваме пеша?
Обърна се към мъжа зад щанда.
— Дали ще ни хвърлите за пет минутки до там?
— Не, не мога да оставя магазина.
Лус затвори очи и стисна устни. Нямаше смисъл да му казва, че не е особено любезен.
— Ще се обадя на Съли — каза тя на Маргарет. — Той ще знае какво да правим с маслото — допълни по-високо, отколкото беше необходимо. — Може ли да взема телефона ти? Моят още не е зареден.
Старецът повдигна предизвикателно брадичка към телефона.
— Тези новичките джаджи, може и да не работят тук.
Лус го погледна накриво, после набра номера на Съли, само за да установи, че наистина нямаше обхват. Излезе навън, надявайки се да хване някъде сигнал, а Маргарет я последва, но и отвън късметът им не проработи. Обезсърчени, двете се отправиха през прахта и калта към колата. Загледаха се без особена надежда в двигателя, опитвайки се да се успокоят взаимно.
Стейси се беше облегнала, на капака на паркирания наблизо пикап и полюшваше небрежно бедра, докато разговаряше оживено с мъжа, който пълнеше резервоара си. Серена стоеше до краката й и се взираше към нея с умоляващ поглед. Когато мъжът приключи със зареждането, Стейси се запъти бавно към тях, водейки новия си приятел със себе си, сякаш и той като кученцето беше на каишка.
— Ей, момичета — провикна се тя. — Доведох помощ. — Вдигна очи и се усмихна широко на мъжа. — Това е Уейн.
— Дами — каза той, докосвайки небрежно с пръсти каубойската си шапка. — Май имате проблем.
Стейси го зашемети отново, със самоуверена усмивка.
— Ами, сър — започна Маргарет, — моята приятелка е забравила да смени маслото и червената лампичка на таблото започна да свети. Сетихме се, че проблемът е в маслото, но мъжът тук казва, че няма от вида, който ни трябва. Не знаем, какво да правим.
— Може ли да погледна?
Уейн се наведе над двигателя, очевидно решен, да не се доверява на думите им и сам да прецени, какво е положението. Свирна с уста и поклати глава, когато видя нивото на маслото.
— Момичета, имате късмет, че двигателят ви не се е прецакал съвсем — каза той. — Какво масло смятате, че ви трябва, и какво имат тук?
— Съли каза, че трябва да слагам от… ето, тук… — каза Лус и му подаде листа с указанията.
Уейн се зачете, кимайки от време на време с глава, както правят мъжете, когато искат да покажат, че разбират напълно ситуацията.
— Виждате ли, маслата имат различен вискозитет — започна той бавно, сякаш говореше на деца. Умствено изостанали деца. — Няма значение. Да отидем в магазина и ще ви покажа, кой вид ви трябва.
Уейн купи кока-кола за всички и те седнаха на сянка да си поговорят, докато двигателят се охладеше достатъчно и утоляха жаждата си. Той наля маслото, без да им иска пари за услугата и за времето, което им отделяше.
— Просто не забравяйте, да го проверявате всеки път, когато наливате бензин — посъветва ги накрая.
— Той е като истински рицар в блестящи доспехи — каза Маргарет, докато го гледаше, как се отдалечава към пикапа си. — Не мислех, че такива още съществуват.
— О, има много такива момчета в Тексас — отвърна Стейси, с лека гордост в гласа. — Тексаските мъже не обичат нищо повече от това да се притекат на помощ на някое момиче. Особено ако е хубавица.
— Нима? Тогава, защо отиваш в Ел Ей? — попита я Маргарет.
— Така трябва. Това е съдбата ми — каза тя и се усмихна. — И като заговорихме за това… време е, да си кажем „сбогом“, момичета. Ще тръгна с Уейн.