Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Бяха седем мъже, три жени и четири деца. Мъжете носеха всичките си притежания в торби, завързани здраво на гърбовете им с дебели въжета от ленени влакна. Жените ги следваха, облечени скромно, босоноги, без украшения. Те мъкнеха мехове от козя кожа, пълни с вода и сирене, и водеха след себе си стадо от измършавели кози, вързани заедно, така че отдалече животните приличаха на странно създание с пет глави. Имаха и две черни магарета, натоварени с високи керамични вази; вътре бяха скрили пергаментовите свитъци, на които бе изписано учението им. Мъжете бяха равини, техните хора ги смятаха за светци, особено един от възрастните, който може би беше най-старият човек, когото някога бях виждала в живота си. Откакто римляните бяха унищожили селището им, се бяха скитали из пустинята, живели в пещери и оставяли части от своето учение навсякъде, където откриели подходящо място, за да са сигурни, че вярванията им няма да изчезнат без следа, ако и те бъдат посечени.
Когато новодошлите минаха през Змийската порта, там вече се бе събрала тълпа. Оцелелите есеи изглеждаха стреснати, поразени от укрепленията на Масада. Оглеждаха с мрачни лица стените, по които бяха застанали в бойна готовност воините ни, купчините оръжия, копията с наострени бронзови върхове, които държахме отстрани на синагогата, за да бъдат благословени от нашите мъдреци. Есеите бяха влезли в царство, създадено единствено за война, където хората складираха навсякъде оръжия така, както в другите селища сигурно трупаха масло и вино; тук всеки камък бе заоблен с длето, подготвен да бъде използван като оръжие, ако битката стигнеше до улиците на крепостта.
При появата на тези миролюбиви, кротки хора всички се спогледахме помежду си, внезапно осъзнали, че кръвта и отмъщението са попили в нас като проклятие, превръщайки ни във варвари. Мисълта за войната ни пробуждаше от сънищата ни сутрин и пак тя ни унасяше в неспокоен сън нощем. Някои от нас сведоха засрамено надолу очи, смаяни от това, в което се бяхме превърнали. Други гледаха втренчено в малката групичка, облечени в бяло хора, които те смятаха за глупци, нежелаещи да се бият за свободата на Цион.
Най-възрастният от есеите, когото те наричаха Абба в знак на уважение, бе носен на ръце от останалите. Тялото му бе слабо, но не и духът. Хората му го повдигнаха високо на раменете си, за да може той да се обърне към нас.
— Всички ние сме чада на нашия Бог. Всичко, което е сега и което някога ще бъде, е Негово творение. Преди нещата да се появят, са били родени в Неговата мисъл. Неговият славен план направлява съдбата ни, съдба, която е невъзможно да променим. Ние сме тук, защото ни е било писано да дойдем на това място, макар да се различаваме от вас така, както нощта от деня.
Не знаех дали хората ни ще приемат думите на Абба, или срамът и яростта ще направят това невъзможно. Във въздуха се усещаше напрежение, белег за което бе внезапно настъпилата тишина; после Йаел се затича към една от жените в групичката на есеите и я прегърна. Взаимната им радост от неочакваната среща разчупи неловкото мълчание на площада. Научихме, че това е приятелката й Тамар, която някога бе имала четирима синове, а сега й бе останал само един — другите, както и мъжът й, загинали при нападението над селището им от римския легион. Сега тази жена се притискаше към единственото си останало дете, Йехуда, сякаш само то я крепеше към земята, по която стъпваше.
Бен Яир позволи на есеите да останат в крепостта. Той дойде да говори с водача им, този учен мъж, който бе едновременно баща и свещеник, носеше чисто бяла ленена роба и ходеше бос, а лицето му бе гладко, без бръчки, въпреки че бе много стар. Те седнаха под едно маслиново дърво и разговаряха няколко часа. След това към тях се присъедини и Менахем бен Арат, нашият първосвещеник. След този разговор из крепостта се разнесе мълвата — никой не биваше да закача есеите, независимо че бяха толкова различни от нас. Те си имаха свои обичаи и им бе разрешено да ги практикуват между крепостните стени, докато останеха тук.