Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Бях го виждала на площада; приличаше на студен и егоистичен мъж, смятащ се за нещо повече от останалите. И преди бях срещала такива мъже — гледаха отвисоко на моя съпруг, защото бе пекар, и смятаха, че Йоав е прекалено добър, за да живее под нашия покрив. Направих място за Йаел, където да си легне, дадох й одеялото, което бях изтъкала и боядисала в тъмносиньо в памет на дъщеря ми, която обичаше този цвят. Йаел бе потърсила убежище при мен, въпреки че се държах студено с нея още от деня на пристигането й в гълъбарника. Тя бе почти на възрастта на дъщеря ми. Но бе жива, а Зара — не, и заради това я отблъсквах и винях, въпреки че нямаше нищо общо със станалото със семейството ми. Трепнах, когато се замислих какво бях направила. И все пак явно тя бе видяла нещо в мен, защото тази нощ бе дошла тук. Йаел знаеше, че аз разбирам езика на мълчанието. Не я попитах какво й се е случило, както едва ли някога щях да й разкажа какво бях направила аз.
На сутринта отидохме в гълъбарника заедно, сякаш дните ни винаги бяха започвали така. Синината на лицето й, където баща й я бе зашлевил, вече почти не личеше под мехлема от мед и фурми, с който я бях намазала. Не обсъждахме жестокостта на баща й, нито факта, че детето, което носеше в себе си, скоро щеше да се появи на този свят и вече нямаше как да го прикрива, независимо от дългите шалове, с които се увиваше. Вместо това говорехме за времето и за провалената реколта от бадеми. Розовите цветчета бяха изгорели в последните дни на Тамуз, сякаш някой ги бе подпалил нарочно, опърляйки ръбовете на венчелистчетата им с прахообразна черна коричка. Повечето от плодовете по дърветата така и не се оформиха, клоните бяха голи и сухи, превръщащи се в пепел, щом ги докоснеше човешка ръка. Всички бяха тъжни и притеснени. Първоначалният възторг, който бяхме изпитали при пристигането си в крепостта, постепенно почна да угасва след провала на реколтата. Бяхме толкова изолирани от останалото човечество, че не можех да спра да мисля за ангелите, за това как ни бяха изоставили — може би се бяхме отдалечили толкова много, че дори и те не успяваха да ни уловят, когато падахме, и не можеха да разберат напълно нашата тъга.
— Винаги съм се бояла от Ав — каза Йаел за месеца, който предстоеше да дойде. — Но не и тази година.
Звучеше решително, готова да се опълчи на пламъците на този сезон. Детето й щеше да се появи на света през този месец. Очаквах, че сега, когато баща й я бе прогонил от дома им, тя ще бъде по-уплашена и притеснена, но не беше така. Силата й изглеждаше обновена. Втренчваше се право в очите на хората, които я оглеждаха с любопитство, точно както правех аз, когато околните си шепнеха за неспособността на внуците ми да говорят. По това си приличахме, белязани от стореното от нас, но горди с децата си, въпреки че Бог ни бе изоставил.
Обикновено аз пристигах първа в гълъбарника, но в този ден закъсняхме, защото представих Йаел на внуците си. Шира и дъщерите й вече работеха; погледнаха ни, когато влязохме заедно, изненадани от нашия нов съюз и от нараненото лице на Йаел. Откакто бе дошла в гълъбарника, все се оплаквах от нея. Но една жена може да промени мнението си.
— Трябва ми някой да ми помага за внуците — обясних аз като нещо съвсем просто появата ни, въпреки че следата на бузата й разкриваше друго. — Прекалено съм стара, за да си играя с тях.
И това беше, нямаше нужда от повече обяснения. Така или иначе бе все едно. Жените биваха наранявани всеки ден и пазеха причините в тайна. Йаел ме погледна с признателност и бързо се захвана за работа. Забелязах обаче как се промени изражението на роба, когато видя синината й. Ако беше господар на своята съдба, сигурно щеше да отиде и да открие кой я бе наранил. Направих му знак да си гледа работата и да не се разсейва. Той изпълни нареждането ми, но през целия ден бе много по-грижлив към Наел от обикновено. Бе странно да наблюдаваш как се държеше така, сякаш бе обвързан с жена, която носеше детето на друг мъж.
— Остави я на мира — казах му аз, когато никой не можеше да ни чуе. Той сякаш не сваляше очи от нея. — Има си достатъчно свои проблеми, не са й нужни и твоите.
— Какво те кара да мислиш, че имам проблеми? — попита той по колебливия начин, по който говореше езика ни.
Млъкнах и го погледнах как работеше с греблото, което си бе направил, за да събира торта, воин, от който дори плашливите гълъбици вече не се бояха. Смятах го за странна приумица на природата заради цвета на косата му и заради ръста му, който бе толкова висок, че мъжът трябваше да се привежда на повечето места в гълъбарника. Сега внезапно видях, че всъщност е хубавец, широкоплещест, с красиви черти на лицето и с едри, големи ръце, които бяха изненадващо нежни, когато се грижеше за птиците.