Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Пътеката е около три километра и накрая излиза на асфалтов път, който наляво води надолу към селото, а надясно към хълмовете, градчетата, градовете и световете зад тях. Неведнъж ми се случи да спирам, плувнал в пот, с бясно разтуптяно сърце, убеден, че не мога повече. Заповядвах си обаче да продължа и накрая, след около два часа мъчения, стигнах мястото, където пътеката излиза на пътя. И открих, че по-нататък не мога.
Опитах се. Стъпих на асфалта и заповядах на краката си да ме понесат наляво и надолу към селото, но те просто не помръдваха. Отказваха да работят.
— Хайде! — извиках. — Не спирай сега! Хайде! Безполезно. Успях да преодолея няколко метра, но после изпитах чувството, че някой ме дърпа за каишка назад. Напрегнах всичките си сили, мъчех се да се отдалеча от пътеката като борещ се със силно течение плувец, силех се да задвижа старите си кокали напред, но без резултат. Привличането на замъка бе твърде силно. Имаше определено разстояние, на което ме пускаше и аз го бях стигнал. Седнах на една туфа до пътя, скрих лицето си в длани и заплаках.
Не зная колко време съм плакал, но още го правех, макар и не така неудържимо, когато сестрата спря колата си. Пресегна се през съседната седалка и свали стъклото на прозореца.
— Добре ли сте? — попита тя.
— Да — заподсмърчах аз и избърсах нос с ръкава си — нещо, което не бях правил от времето с Уолтър. — Добре съм. Просто пристъп на сенна хрема.
Тя повдигна вежди.
— По това време на годината?
— Да, много съм чувствителен към нея. Благодаря за вниманието.
Тя беше тъмнокожа — индийка, вероятно — и носеше една от онези привлекателни сини униформи, с малък часовник отпред. Така се беше навела, че нямаше как да не забележа възхитителния чифт гърди. Малки, но стегнати, като праскови, с леко щръкнали зърна. Не бях виждал цици от 15 години и се помъчих да не зяпам. Въпреки състоянието и напредналата ми възраст изпитах смътно раздвижване в слабините. Леко се преместих, за да не забележи.
— Искате ли да ви закарам някъде? — попита тя.
— Не, всичко е наред, благодаря.
— Сигурен ли сте?
— Да, да, напълно.
Тя се загледа за момент в лицето ми, после изключи двигателя, слезе от колата, пресече пътя и клекна в тревата до мен. Беше млада, може би на около двайсет и пет, и от нея се долавяше лек аромат на парфюм. Мърдането в панталона ми се засили.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита и постави ръка върху моята.
— Да — измънках аз. — Напълно добре съм. Просто…
— Да?
— Свършиха ми писалките.
— Писалките ли?
— Да. Флумастери. Разбирате ли, пиша, но всичките ми флумастери свършиха. Тъкмо отивах да купя нови.
— Ако искате, мога да ви закарам до селото. И без това съм натам.
— Много сте мила, но просто няма да се получи. Не мога да напусна замъка.
Тя присви очи, явно несигурна как да разбира думите ми. Забелязах, че има малък белег с формата на лунен сърп под лявото си ухо.
— Живея в замъка на върха на пътеката — обясних аз. — Старата обсерватория. Знаете ли я?
Тя поклати глава.
— Разбирате ли, никога досега не съм се отдалечавал толкова много от дома си. Знам, че звучи нелепо, но мисля, че ако продължа напред, ще рухна. Вероятно ме мислите за луд.
Тя стисна окуражаващо ръката ми.
— Ни най-малко. Сигурно ви е много трудно, щом не се чувствате добре навън.
— Не е, защото съм навън. А защото се отдалечих от замъка. Не обичам да го напускам. И това ме поставя в безизходица, нали разбирате. Флумастерите ми трябват, но не мога да сляза до селото, за да ги купя. Много е дразнещо.
Прехапах устни, мъчейки се да не се разрева отново. Мразя да плача пред жени. Сестрата отметна кичур тъмна коса от очите си и ме изгледа.
— Какво ще кажете — след дълга пауза попита тя, — ако сляза до селото за флумастери и после ви ги донеса тук? Това ще реши ли проблема?
— Ще го направите ли? — извиках аз. — Наистина ли ще го направите?
— Разбира се. Ще ми отнеме само петнайсет минути, а аз не бързам.
— Имам пари — казах възбудено. — И ще ви платя бензина.
— Всичко е наред. Не се безпокойте.
— Наистина не знам какво да кажа — засмях се аз, станах и извадих парите от джоба си. — Това е чудесно. Великолепно. Съвсем неочаквано. А аз дори не ви познавам. Много ви благодаря. Благодаря. Благодаря. Наистина си помислих, че писмото ми е преебано. О, ужасно съжалявам. Простете езика ми.
— Аз съм медицинска сестра — усмихна се тя. — Такива неща не могат да ме потресат.