Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Цели два дни след като флумастерите свършиха, останах горе в купола. Пушех, пиех, въртях Хапчето между пръстите си, самосъжалявах се.
— Писмото ми — мърморех отново и отново. — Прекрасното ми писмо.
В понеделник някой почука три пъти на вратата ми — веднъж, когато последният ми флумастер замина, втори път в ранния следобед и трети — късно през нощта. Бум, бум, бум. Всеки път се втурвах да видя кой е, но всеки път отвън нямаше никого. Във вторник имаше само едно силно и самотно почукване около пладне, а късно вечерта някой хвърли яйце по замъка. То прелетя през бойниците и се разпльока върху купола ми, оставяйки лепкава диря, спускаща се като голяма жълта следа по металните плочи.
— Що за чудовище си ти? — изкрещях на невидимия си мъчител. — Защо не ме оставяш на мира?
Тези посегателства бяха единствените фиксирани точки в иначе всепоглъщащата пустота на ужасните два дни. Между тях просто седях — безполезен, увит в цигарен дим, прикован към пустотата на моя приближаващ края си живот, смачкан.
Едва след като спрях да пиша, започнах да оценявам напълно колко важно е писмото за мен. Колко съществено. Колко цвят беше внесло. А сега всичко изглеждаше черно и бяло. Дори не черно и бяло. А просто сиво. Животът ми беше еднообразен, сив, празен като разкъсана паяжина. Осъзнах, че без писмото съм нищо. Писмото беше мен. Аз бях писмото. И когато то свърши, когато забуксува, спря и избледня, същото стана и с мен. Да спра писането беше равносилно по свой начин да прекратя собствения си живот. Бях се самоубил, без дори да го разбера.
„Спокойно мога да взема Хапчето и сега — помислих си късно вечерта във вторник. — Така или иначе съм си мъртъв. Просто ще потвърдя факта.“
Исках обаче да посрещна стотния си рожден ден. Да направя цял век. И в крайна сметка това ме убеди да преглътна страховете си и да ида да потърся нови флумастери. Разбирате ли, ако исках да преживея следващите четири дни, имах нужда от писмото, защото именно то ме връща към живот. Трябваше да го продължа. Да продължа да пиша. Да продължа да си спомням за себе си. Може и да е нелепо, все едно да връщаш някого от оня свят само за да можеш да го убиеш отново, но в по-подобаващ момент. Но нещата стоят така. Не мога да сложа край на живота си, докато не завърша писмото. Трябваха ми нови флумастери. Беше въпрос на живот и смърт.
Така рано в сряда сутринта, тази сутрин, след двудневна пустота отидох в банята и се почистих (махането на восък от коса е ужасно гадна работа). Сложих си някакви дрехи — същите, които бях носил преди 15 години, когато пристигнах в замъка, и който бяха останали да лежат недокоснати на купчина под леглото — и извадих 20 паунда от кутията за бисквити, в която държах жалките си спестявания. Слязох до външната врата, отворих я, прекрачих прага, затворих и заключих след себе си. И после, подобно на астронавт, стъпващ на нов и непознат свят, поех по пътеката към селото.
— Господи — промърморих, обхванат от ужас. — Ох, Господи.
Откакто пристигнах в замъка преди толкова много години, нито веднъж не се бях отдалечавал на повече от двайсетина метра от входната врата. По принцип не страдам от агорафобия. Не се страхувам от небето, от провинцията или от откритите пространства. Нямам проблем да съм навън. Просто не обичам да напускам дома си. Той ме привлича неудържимо. Там се чувствам сигурен, доволен, спокоен. В замъка се чувствам себе си. Всяка крачка извън него ме отдалечава от собствения ми разсъдък.
— Вземи се в ръце, Рафаел — изсъсках на себе си през зъби. — Дръж се.
Планът ми, доколкото го имах, беше да сляза до селото, да намеря първия подходящ магазин, да си купя флумастерите колкото се може по-бързо без излишен шум и да се върна направо в замъка. Стиснал Хапчето и Снимката за кураж, с тракащи зъби и пулсиращи слепоочия, бавно тръгнах крачка след крачка по изровената пътека, която се вие от замъка към долината.
Беше свеж ясен ден, с бледо безоблачно небе и чист въздух. Навсякъде около мен покритите с папрат хълмове се редуваха до неравната линия на хоризонта, а в долината, която не можеше да се види от замъка поради особеностите на терена, имаше гори, поля и къщи — бели точки, вкопчили се като лодки в бурно зелено море. Ако не бях толкова нервен, щях да се насладя на гледката. Трябваше обаче да се съсредоточа изцяло, за да се движа напред и надолу, и затова почти не забелязвах великолепието на пейзажа.
— Спокойно, Рафаел — промърморих аз, като си поемах дълбоко въздух и се мъчех да овладея треперенето на ръцете си. — Стъпка по стъпка, единият крак пред другия. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.