Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
Първото нещо, което Хана чу в неделя сутринта, бе как някой пее песента на Елвис Костело „Алисън“.
„Алисъъъъъъън! Знам, че този свят те УБИВА!“ Беше някакъв мъж, гласът му бе силен и скърцаше като косачка. Хана отметна одеялото си. Телевизорът ли беше? Или някой отвън?
Когато се изправи, усещаше главата си сякаш пълна със захарен памук. Видя метнатото на облегалката на стола сако на „Клое“, което беше носила предишната вечер, и изведнъж споменът за преживяното я връхлетя.
След като майка й я извлече от „Четирите сезона“, те пътуваха към къщи в пълно мълчание. Когато влязоха в алеята пред дома им, госпожа Мерин паркира Лексуса и яростно връхлетя в къщата. Когато Хана стигна до вратата, майка й я затръшна пред лицето й. Хана отстъпи зашеметена. Добре, тя бе разказала колко некадърен родител е майка й и това явно се бе оказало лош ход. Но тя наистина ли смяташе да я остави навън?
Хана потропа по вратата и госпожа Мерин отвори с трясък. Погледна я със свъсени вежди.
— О, извинявай. Искаш ли да влезеш?
— Д-да — заекна Хана.
Майка й избухна в смях.
— Способна си да ме обиждаш и да ме унижаваш пред баща си, но не си чак толкова горда, че да откажеш да живееш тук?
Хана направи някакъв нещастен опит да се извини, но майка й разярена се врътна и влезе в къщата. Все пак остави вратата отворена. Хана грабна Дот и се шмугна в стаята си, толкова травматизирана, че дори не успя да заплаче.
„Ооооо, Алисъъъъъън… Знам, че този свят те убива.“
Хана отиде на пръсти до вратата. Пеенето идваше от вътрешността на къщата. Краката й започнаха да треперят. Само някой ненормален би сглупил точно сега да пее „Алисън“ в Роузууд. Ченгетата сигурно ще арестуват човек дори само за това, че си я тананика на обществено място.
Тоби ли беше?
Тя изпъна жълтата си камизолка и излезе в коридора. В същия момент вратата на банята се отвори и оттам излезе някакъв мъж.
Хана вдигна ръка към устата си. Мъжът се бе увил с кърпа — нейната бяла, пухкава кърпа от „Потъри барн“. Черната му коса стърчеше на всички страни. Потиснат писък заседна в гърлото на Хана.
След това той се обърна и я видя. Хана отстъпи назад. Това бе Дарън Уайлдън. Полицай Дарън Уайлдън.
— Уха. — Уайлдън замръзна. — Хана.
Беше невъзможно да не се заплесне в идеално оформените му прасци. Определено не беше ченге, което обича да си похапва понички.
— Защо пееш това? — попита най-накрая тя.
Уайлдън изглеждаше смутен.
— Понякога не се усещам, че пея.
— Помислих, че си… — Хана отстъпи назад. Какво правеше Уайлдън тук? Но след това се усети. Разбира се. Майка й. Тя приглади косата си, без да се отпуска. Ами ако беше Тоби? Какво щеше да прави? Досега сигурно щеше да е мъртва.
— Искаш ли… Искаш ли да влезеш? — Уайлдън стеснително махна към банята. — Майка ти е в нейната.
Хана бе твърде зашеметена, за да отговори. След това, без съвсем да осъзнава какво говори, тя изтърси:
— Трябва да ти кажа нещо. Нещо важно.
— Така ли? — Една водна капка се оцеди от косата му и капна на пода.
— Мисля, че знам кой… кой е убил Алисън Дилорентис.
Уайлдън вдигна вежди.
— Кой?
Хана навлажни устните си.
— Тоби Кавана.
— Защо си мислиш, че е той?
— Аз… Не мога да ти кажа защо. Просто трябва да ми се довериш.
Уайлдън се намръщи и се облегна на касата на вратата, все още полугол.
— Ще трябва да ми дадеш малко повече от това. Може да си ми казала името на момчето, което ти е разбило сърцето, просто ей така, за отмъщение.
В такъв случай щях да ти кажа Шон Ейкард, помисли си горчиво Хана. Тя не знаеше какво да прави. Ако разкаже на Уайлдън за Онова с Джена, баща й щеше да я намрази. Всички в Роузууд щяха да говорят. Тя и приятелките й щяха да отидат в поправително училище.
Но пазенето на тайната от баща й — и от всички в Роузууд — вече нямаше значение. Целият й живот бе съсипан, а и освен това тя бе човекът, който наистина бе наранил Джена. Случилото се през онази нощ може и да беше случайност, но Хана я беше наранявала умишлено достатъчно пъти.
— Ще ти кажа — бавно рече тя, — но не искам никой друг да пострада. Само… само аз, ако се наложи. Става ли?
Уайлдън вдигна ръка да я спре.
— Няма значение. Ние проверихме Тоби още когато Алисън изчезна. Той има непоклатимо алиби. Невъзможно е да е той.