Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Единствено ти — продължи Корбет, като го посочи с пръст, — знаеше, че съм тръгнал за двореца на архиепископа. Накарал си да ме проследят. Ти или някои от твоите хора сте уредили онова нападение и по този начин сте задълбочили мистерията.
— Ами Ревъркийн? — рече дрезгаво Легрейв, без да помръдне глава. — Никой от нас не е бил в имението, когато той е загинал.
— Не, не — отвърна тихо Корбет. — Но сте били тук в деня, преди да умре. Именно тогава убиецът е влязъл в лабиринта с гръцкия огън. Отишъл е до центъра му. На каменните плочи пред кръста има метален свещник с три свещи. Убиецът е поръсил с гръцки огън свещите, плочите и стъпалата, където е коленичел Ревъркийн.
— Разбира се — промълви Бранкиър. — И старият кръстоносец е запалил свещите, докато е редял молитвите си, мислейки единствено за Бога.
— Да — отвърна Корбет.
Той се обърна и направи жест към Ранулф, който стоеше в ъгъла. Слугата се приближи до него с малка паница. Корбет я постави на масата и се усмихна извинително на дьо Моле.
— Взех я назаем от килера.
Сетне стана и донесе една от многото свещи, които горяха в свещниците по перваза на прозореца.
— В паницата — обясни Корбет — има съвсем малка доза от сместа, с която се пали гръцкият огън. — Той вдигна поглед, когато чу тамплиерите да отместват столовете си назад. — Не, няма опасност.
После извади от кесията си дълго парче изсушен пергамент, постави го в паницата и запали единия му край. Огънят го обхвана лакомо и тръгна надолу към съда. Дори Ранулф подскочи уплашено, когато във въздуха изведнъж се издигна малък, но буен пламък.
— Ревъркийн е направил същото — рече Корбет, придърпа паницата и огледа внимателно черната следа на дъното й.
— Ревъркийн запалва онези три свещи и започва молитвите. Слабата светлина преди зазоряване му попречва да види разпръснатия около него смъртоносен прах. Свещите са запалени. Пламъкът стига до веществото, тръгва надолу по свещите, подпалва разпиляната по стъпалата прах и превръща Ревъркийн в жива клада. Какъв хитър начин да убиеш жертвата си, когато си далеч от местопрестъплението. Пламъкът гори силно — обясни той, като пусна паницата по масата, за да я разгледат всички. — Не само че е трудно да бъде угасен с вода, но и не оставя никакви следи, които да сочат кое го е причинило или как е бил запален.
Корбет отново седна на мястото си.
— Другите убийства са извършени по подобен начин. Питъркин, кухненският слуга, си е облякъл престилката и е взел парцалите, с които да хваща горещата скара, без да знае, че са посипани със същия прах. Докато е разравял въглените, през главата му е минало неясно подозрение. Спомнете си, неговите другари в кухнята са обсъждали смъртта на Ревъркийн и другите странни случки. Питъркин се е пошегувал, че във въздуха се носи миризма на сяра. Само дето сярата е била по дрехите му. Останалото знаете — продължи Корбет, без да сваля поглед от убиеца. — Парцалите около ръката му са прихванали огън от някой жив въглен. Човечецът се е опитал да ги потуши в престилката си. Тогава, разбира се, огънят се разпространил и Питъркин загина.
— Но защо? — попита Симс. — Защо е трябвало да загине този клет готвач?
— Защото убиецът е искал да всее страх. Да разпространи слухове, да потъмни краските — как тамплиерите са прокълнати: не само че таят желание да убият краля и се избиват един друг, но и оставят пламъците от ада да горят свободно, поглъщайки дори невинните сред тях. — Корбет започна да върти пръстена си. — Практически погледнато, смъртта на Питъркин е довела до напускането на всички слуги. Слугите са любопитни, те откриват какво ли не. Смъртта на Питъркин е сложила край на това и е предпазила убиеца.
— И кой е той? — изръмжа Легрейв.
— Ти, сър — рече тихо Корбет.
Четиринадесета глава
Дьо Моле дълго не можа да въдвори ред. Легрейв стана и се хвърли към Корбет, но Симс, който бе седнал между тях, бутна стола си назад и му попречи. Дьо Краон се изправи и щракна с пръсти на своя облечен в черно писар, сякаш се канеше да си тръгне. Корбет обаче познаваше своя стар враг и усети, че всичко е само представление: френският пратеник щеше да напусне стаята, само когато това бе в негова полза. Все пак секретарят бе доволен, че другите тамплиери не скочиха в защита на Легрейв. Имаше неодобрителни викове и загрижени погледи, но суровото изражение на дьо Моле и обезпокоеният поглед на Бранкиър вдъхнаха увереност на Корбет.