Огньовете на сатаната

Следобед излязоха да се разходят и стражите ги последваха. Ранулф преброи поне дузина. Корбет се изкуши да поиска аудиенция с дьо Моле, но размисли. Все още не беше напълно сигурен, затова реши, че ще е най-добре да изчака пристигането на дьо Краон. Той каза на Ранулф и Малтоут да се върнат в стаята си и влезе в църквата на тамплиерите. Поседя малко в параклиса на Богородица, загледан в красивата статуя на Девата с младенеца от тъмен махагон. Над нея имаше кръгло прозорче с изрисувани сцени от живота на Христос. Корбет се помоли: статуята и картините му напомняха за енорийската църквица близо до фермата на баща му.

„Трябва да се върна там, — мислеше си, — да се уверя, че гробницата на родителите ми се поддържа добре.“ Той вдигна поглед към прозореца. Нямаше да е зле да купи рисувано стъкло, което да осветява тъмния трансепт, където под студените, влажни каменни плочи лежаха погребани родителите му. Той се усмихна — приживе майка му би харесала подобна постъпка. Често го водеше на църква в следобеди като този, когато баща му и по-големите му братя бяха на полето. Описваше му сцените, изрисувани по стените или преградата пред кораба. Така отец Адълбърт го опозна и по-късно се съгласи да му преподава.

— Трябва да работиш упорито, Хю — казваше майка му. — Не забравяй, че всеки голям дъб в началото е бил дребно желъдче.

— Как ми се иска да си тук! — прошепна Корбет.

Какво ли щеше да си помисли за него сега — отделен от своята съпруга и детето си, той се готвеше да се изправи пред един убиец и да се погрижи за въздаването на справедливостта? Това бе заветът на баща му: бивш войник, участник в гражданската война, той винаги му бе проповядвал за нуждата от силен владетел, добри съдии и строги закони. Корбет въздъхна, стана от молитвеното столче и се върна до вратата на църквата, където го очакваха стражите. Все още не беше сигурен какво трябва да направи, как да хване убиеца в капан. Доказателствата бяха едно, но доказването — съвсем друго. Той се обърна, погледна към кръглото прозорче с изрисуваните сцени и в главата му започна да се оформя една идея.

— Искам да се видя с дьо Моле — каза той на единия от войниците. — Веднага.

Сержантът сви рамене в знак на съгласие, заобиколи заедно с Корбет главната сграда и скоро го въведе в килията на тамплиера. Дьо Моле беше зает — слуги пълнеха сандъци и ковчежета, сваляха завивките от леглото, изчистваха бюрото от всякакви пергаменти и мастилници.

— Заминаваш ли, монсеньор?

Дьо Моле махна на слугите да излязат.

— Ти си мой затворник, сър Хю — отбеляза сухо той. — Каквото ида стане довечера, аз ще се върна с теб в Йорк като твой затворник, за да се срещна с краля. — Той наклони главата си на една страна. — Но ти не си дошъл затова, нали?

— Не — отвърна Корбет. — Дойдох да помоля за една услуга. Искам ти, Бранкиър, Симс и Легрейв да напишете всеки поотделно разказ за случилото се от пристигането ви в Англия насам.