Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
С растящо раздразнение Мартин пъхва ръка в джоба си измъква съвсем същия ключ и гневно го показва на Клер — направо й го тиква под носа. Тогава защо Хектор ми изпрати този на мен?
Защото… — отговаря Клер, отдръпвайки се надалеч от него, — защото… е Хектор. А Фрида ми прати този, защото е Фрида. Все ги правят някакви такива.
В твърдението на Клер има неопровержима логика. Мартин познава приятелите си достатъчно добре, за да разбере, че са напълно способни да си преплетат сигналите. Да поканят двама души в къщата по едно и също време — тъкмо това би могло да се очаква от семейство Спелинг.
С отчаяно изражение Мартин започва да крачи насам-натам из стаята. Не ми харесва това, казва. Дойдох тук, за да остана сам. Чака ме работа, а ако ти си наоколо, тогава… така де, тогава няма да съм сам, нали?
Не се притеснявай, казва Клер. Няма да ти се пречкам. И мен ме чака работа.
Оказва се, че Клер е студентка. Трябва да учи за изпит по философия, казва, и има да чете много книги, да натъпче в две седмици пропуснати лекции от целия семестър. Мартин е скептичен. Погледът му сякаш казва: „И с какво философията привлича такива хубави момичета?“ Той я подлага на разпит относно следването й, информира се в кой колеж учи, как се казва преподавателят, който води курса, какви книги има да чете и така нататък. Клер се преструва, че не забелязва обидата, стаена в тези въпроси. Учи в колежа „Бъркли“, заявява. Преподавателят й се казва Норбърт Стайнхаус, а курсът се нарича „От Декарт до Кант: основи на модерното философско проучване“.
Обещавам да съм много тиха, казва Клер. Ще си преместя нещата в друга стая, няма дори да забелязваш, че съм тук.
Мартин е изчерпал доводите си. Така да бъде, предава се той неохотно. Аз няма да ти се пречкам и ти няма да ми се пречкаш. Разбрахме ли се?
Разбрали са се. Дори си стисват ръцете и докато Мартин излиза, трополейки, от стаята, за да продължи с разказа си, камерата се извърта и бавно се спира върху лицето на Клер. Това е простичък, но пленителен кадър, първият път, когато я виждаме в покой, и понеже е заснет с такова търпение и лекота, усещаме, че камерата не се опитва да ни разкрие Клер, а по-скоро да надникне вътре в нея и да прочете мислите й, да я погали. Тя проследява с поглед как Мартин излиза от стаята и миг след като камерата се отпуска върху нея, чуваме превъртането на ключа. Лицето на Клер не променя израза си. До скоро, Мартин, казва тя. Гласът й е тих, почти шепот.
През остатъка от деня Мартин и Клер работят в отделните си стаи. Мартин седи на бюрото в кабинета, трака на машината, поглежда през прозореца, пак трака, мърмори си, докато чете изписаните думи. Клер, съвсем правдоподобна студентка в сините си дънки и синьото си потниче, се е излегнала на леглото с „Принципи на човешкото познание“ от Джордж Бъркли. В някакъв момент забелязваме, че името на философа е отпечатано върху предницата на потничето й: БЪРКЛИ — така по случайност се казва и колежът й. Трябва ли това да означава нещо, или е просто визуална игрословица? Докато камерата рязко сменя двете стаи една след друга, чуваме как Клер си чете на глас: И не по-малко очевидно изглежда, че разнообразните усещания и идеи, влияещи върху сетивата, макар смесени и съчетани помежду си, не могат да съществуват другояче, нежели във възприемащия ги разсъдък. И после: Второ, ще възразят, че съществува голяма разлика между истински огън и идеята за огън, между това да си представяш и въобразяваш, че си се изгорил, и това наистина да си.
По-късно следобед на вратата се почуква. Клер продължава да чете, но когато второ, по-силно почукване последва първото, оставя книгата й казва на Мартин да влезе. Вратата се отваря с няколко сантиметра и главата на Мартин наднича в стаята. Идвам да се извиня, казва Мартин. Не бях особено любезен сутринта. Не трябваше да се държа така. Това е сковано и непохватно извинение, но е изречено с такова смущение и колебание, че Клер няма как да не се усмихне развеселена, може би дори изпитваща мъничко съжаление. Имам да прочета още една глава, казва. Защо не се срещнем в хола след половин час да пийнем нещо? Добра идея, казва Мартин. Щом като така и така са се озовали заедно, по-добре да се държат като цивилизовани хора.
Действието се пренася в хола. Мартин и Клер са отворили бутилка вино, но Мартин все още изглежда нервен, не особено сигурен какво да мисли за тази странна и привлекателна читателка на философски трактати. В неловък опит за шега, той посочва потничето й и пита: Затова ли пише „Бъркли“, защото четеш Бъркли? Като минеш на Хюм, потниче с надпис „Хюм“ ли ще си сложиш?