Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
От лицето на Мартин в едър план камерата се разгръща в широка панорама на дърветата. Вятърът продължава да духа, дърветата и клоните се огъват под напора му и свистенето се усилва до пулсираща като дъх звукова вълна, понесен по въздуха ропот от въздишки. Кадърът продължава три-четири секунди по-дълго от очакваното. Това му придава странен ефект, усещане за безплътност, но точно когато вече ще се запитаме какво би могла да означава тази чудновата емфаза, се озоваваме обратно в къщата. Преходът е рязък, внезапен. Мартин седи на бюрото в една от стаите на горния етаж и трака усилено на пишеща машина. Слушаме чукането на клавишите, гледаме го как работи върху разказа си от различни ъгли и разстояния. Нямаше да излезе дълъг, казва той. Двайсет и пет или трийсет страници, най-много четирийсет. Не знаех колко време ще ми трябва да го напиша, но реших да остана в къщата, докато свърша. Това беше новият план. Щях да пиша разказа и нямаше да изляза, докато не е готов.
Картината постепенно потъва в чернота. Когато действието започва отново, вече е сутрин. Рязък кадър с лицето на Мартин ни го показва заспал, с глава отпусната върху възглавницата. През тънките капаци на прозорците се процежда светлина и докато го гледаме как отваря очи и се опитва да се разсъни, камерата се извърта и ни показва нещо, което не може да е истина, нещо, което противоречи на законите на здравия разум. Мартин не е прекарал нощта сам. До него в леглото има жена и с отдръпващата се назад в стаята камера виждаме, че жената спи под одеялото, легнала на хълбок и свита на кравай, обърната към Мартин — лявата й ръка е небрежно отпусната върху гърдите му, дългите й тъмни коси са се посипали по съседната възглавница. Мартин постепенно изплува от съня и забелязва голата ръка, легнала върху гърдите му, след това осъзнава, че ръката е част от нечие тяло и накрая рязко сяда в леглото, с вид като че ли току-що е получил токов удар.
Разбудена от тези внезапни движения, младата жена промърква, заравя глава във възглавницата и сетне отваря очи. Най-напред като че ли не забелязва намиращия се в съседство Мартин. Все още изтощена, все още борейки се да дойде в съзнание, тя се претъркулва по гръб и се прозява. Когато протяга ръце, дясната й ръка докосва тялото на Мартин. За секунда-две не се случва нищо, после много бавно тя сяда в леглото, вижда обърканото и ужасено лице на Мартин и изпищява. Миг по-късно отмята завивките, скача от леглото и започва да търчи из стаята, обзета от страх и притеснение. Няма никакви дрехи върху себе си. Нищо, ама съвсем нищичко, няма дори и намек за някаква прикриваща сянка. Прелестна в голотата си, с голите си гърди и корем изправени в пълна видимост пред камерата, тя се втурва към обектива, сграбчва хавлията си от един стол и припряно натиква ръце в ръкавите.
Минава известно време, докато изгладят недоразумението. Мартин, не по-малко раздразнен и стреснат от тайнствената си съседка по легло, се измъква от завивките и си обува гащите, след това я пита коя е и какво търси тук. Въпросът сякаш я обижда. Не, казва тя, ти кой си и какво търсиш тук? Мартин не може да повярва. Какви ги говориш, отвръща. Аз съм Мартин Фрост — макар че това хич не ти влиза в работата — и ако не ми кажеш веднага коя си ти, ще повикам полицията. Необяснимо защо изказването му я хвърля в изумление. Ти си Мартин Фрост? — пита тя. Истинският Мартин Фрост? Точно това казах току-що, отвръща Мартин, все по-ядосан с всеки миг, трябва ли да повтарям? Просто те познавам, отговаря младата жена. Тоест не че те познавам наистина, но знам кой си. Ти си приятел на Хектор и Фрида.
Тя пък как е свързана с Хектор и Фрида, държи да узнае Мартин, и когато тя го осведомява, че е племенница на Фрида, той я пита за трети път как й е името. Клер, казва тя най-сетне. Клер чия? След кратко колебание тя казва: Клер… Клер Мартин. Мартин изгрухтява с отвращение. Какво е това, казва, някаква шега ли? Нищо не мога да направя, отвръща Клер, това ми е името.
И какво правиш тук, Клер Мартин?
Фрида ме покани.
Когато Мартин й хвърля в отговор невярващ поглед, тя взема портмонето си от стола. Тършува из него в продължение на няколко секунди, измъква ключ и го вдига с два пръста пред Мартин. Виждаш ли, казва. Фрида ми го прати по пощата. Това е ключът от входната врата.