Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Излязохме бързешком навън в горещата лятна сутрин със сандвичите и студените напитки. Преди ден бяхме шофирали през опустошителна нюингландска буря. Сега се намирахме в пустинята, вървяхме под безоблачно небе, вдишвахме тънкия въздух, лъхащ на хвойна. Видях вдясно дърветата на Хектор, а докато заобикаляхме градината, във високата трева зазвъняха цикади. Земята бе напръскана с еньовчета, злолетница, бял равнец. Чувствах се превъзбуден, изпълнен с някаква налудничава решимост, смесица от страх, очакване и щастие — сякаш имах три мозъка и всички работеха едновременно. Гигантски планини се възправяха в далечината като стена; в небето кръжеше ястреб; на един камък кацна синя пеперуда. Не бяхме изминали и осемдесет метра от къщата, но вече чувствах как по челото ми избива пот. Алма ми посочи продълговата, едноетажна кирпичена постройка с напукани циментови стъпала и бурени, избуяли пред входа. Тук спели актьорите и техниците, докато се правели филмите, каза тя, но сега прозорците бяха заковани, а водата и електричеството — спрени. Комплексът за постпродукция беше още четирийсет метра нататък, но вниманието ми привлече сградата зад него. Звукозаписното студио бе огромна конструкция, грамадно кубично бяло петно, искрящо на слънцето, и в тази обстановка ми изглеждаше странно, по-скоро като самолетен хангар или гараж за камиони, отколкото като място, където се правят филми. Импулсивно сграбчих ръката на Алма, потърсих бързо пръстите й и ги сплетох с моите. Какво ще гледаме най-напред, попитах.
„Вътрешният живот на Мартин Фрост“.
Защо точно това, а не друго?
Защото е най-краткият. Ще успеем да го изгледаме до края и ако Фрида още не се е върнала, когато свършим, ще продължим със следващия по краткост. Не можах да измисля как иначе да го направим.
Моя е вината. Трябваше да дойда тук още преди месец. Не можеш да си представиш колко глупаво се чувствам.
Писмата на Фрида не звучаха особено гостоприемно. На твое място и аз щях да се поколебая.
Не можех да приема, че Хектор е жив. А после, след като веднъж го приех, не можех да приема, че е на смъртно легло. Тези филми стоят тук от години. Ако бях реагирал незабавно, можех да ги изгледам всичките. Можех да ги видя по два пъти, по три пъти, да ги науча наизуст, да ги смеля. Сега препускаме с един-единствен. Това е абсурдно.
Не се самобичувай, Дейвид. Месеци наред ги убеждавах, че трябва да дойдеш в ранчото. Ако някой има вина, то това съм аз. Аз се забавих. Аз се чувствам глупаво.
Алма отвори вратата с нов ключ от връзката и в мига, в който прекрачихме прага и влязохме в сградата, температурата падна с десет градуса. Климатикът беше включен и освен ако не го оставяха така през цялото време (в което се съмнявах), явно Алма беше дошла дотук по-рано сутринта. Изглеждаше незначителен факт, но след като помислих върху него няколко секунди, изведнъж ужасно я съжалих.
В седем или седем и половина бе изпратила Фрида с тялото на Хектор и след това, вместо да се качи горе и да ме събуди, беше отишла в сградата за постпродукция да включи климатика. Следващите два часа и половина бе седяла тук сама, беше оплаквала Хектор в постепенно изстиващата сграда, неспособна да се изправи отново пред мен, преди да си е изплакала очите. В тези часове сме могли да гледаме един филм повече, но тя не е била готова да започнем и по този начин част от деня бе изтекла между пръстите ни. Алма не беше твърда. По-смела беше, отколкото си мислех, но не беше твърда, и когато я последвах през хладния коридор към прожекционната, най-сетне разбрах колко ужасен ще бъде този ден за нея, колко ужасен е бил вече досега.
Врати отляво, врати отдясно; но нямаше време да отворя която и да било, нямаше време да влизам и да се ровя из работилницата на звукозаписното студио, нямаше време дори да попитам дали оборудването е още там. В края на коридора свихме вляво и тръгнахме по друг коридор — стените бяха необлицовани, от кухи бетонни блокове (бледосини, това си го спомням) — и накрая влязохме през двукрила врата в малката зала. Имаше три реда тапицирани столове със сгъваеми седалки — приблизително по осемдесет на ред — и подът леко се спускаше надолу. Екранът беше завинтен върху стената, без сцена или завеса отпред — правоъгълник от непрозрачна бяла пластмаса с мънички дупчици и ослепителен блясък. Зад нас беше прожекционната кабина, залепена за задната стена. Лампите в залата работеха; когато се обърнах и погледнах нагоре, най-напред забелязах, че има два прожектора и че всеки е зареден с филмова ролка.