Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Показа низа от монети, всяка с дупка в средата, нанизани на тънка двойна връв.
Уилям не сваляше поглед от него. Хартиени пари! Кой е чувал за подобно нещо? Обърна се към прозореца. От стрехите на бамбуковия покрив му се озъби позлатен дракон.
— Ще възразя пред императора. Кога ще ни приеме отново? Има много за обсъждане.
— Ще ни приеме този следобед.
— Да се надяваме, че този път няма да е пиян.
— Да се надяваме, че този път ще се обърнеш към него като към владетел, а не като към бедняк в църквата ти, дошъл за изповед.
— Не ме поучавай как да върша делата на Църквата!
— Наистина не проумявам защо папата те е избрал за пратеник. Нищо ли не ти е споменал за учтивото поведение, когато говориш с принц на чуждо кралство?
— Всички хора са равни пред Бога.
— Ние не сме пред Бога. Ние сме пред краля на татарите. Добрият посланик трябва да се научи да се покланя и подчинява. Та защо те е избрал папата? Да не би да е искал да му се махнеш от главата?
— Какви ги говориш?
— Казвам, че ако бях превел всичко, което каза, щяха да ни отсекат главите още в Алепо и дузина пъти след това.
— Бях избран заради своята ревност и любовта си към Бог, а не защото съм изкусен с думите. Бог ме води във всичко, което правя.
— Или си бил единственият луд, който се е наел със задачата!
— Как смееш да ми говориш така?
— Май така е станало. Излишен си бил. А и всички останали около папата са се съмнявали, че тази мисия е правилното решение — на тръгване метна остатъка от императорските хартии към него. — Ето, купи си малко сливи.
76
Втората им среща с императора не се състоя в голямата приемна зала, вместо това ги съпроводиха през двойка покрити порти в светилището на градина зад двореца. Този двор, каза Сартак на Жосеран, бил отделен за лично удоволствие на Хубилай.
Жосеран не беше виждал по-красива градина. Павилиони, покрити със зелени керемиди, се гушеха сред горички от върби и бамбук, а слънчевите лъчи проблясваха като живак в спокойните води на огромното езеро. Дълговечни риби — както ги наричаха китайците — плуваха лениво в сенките, хвърляни от извитите мостове с парапети от гравиран камък. Пауни ги наблюдаваха със студеното подозрение на крале, бели лебеди плуваха необезпокоявани между лотосовите цветове или протягаха дългите си криле към слънцето.
Минаха по алея, от двете страни на която се редяха върби. Жосеран видя бялата юрта на императора пред тях, въплъщение на най-висша изисканост, а пищната ѝ наредба затъмняваше всичко, което Жосеран беше видял из степта. Юртата се издигаше върху площадка от утъпкана пръст, заобикаляха я застлани с плочи дворове и плачещи върби. В небето над дърветата се носеха жълто хартиено слънце и пеперуда в синьо и оранжево, ярко оцветените хвърчила на децата на придворните.
Докато чакаха да бъдат приети, Сартак прошепна на Жосеран, че трябва да се приближи към трона на императора на колене. Жосеран предаде указанието на монаха, не беше трудно да се предвиди какво ще е отношението му към това изискване.
— Отказвам! — изсъска той. — Достатъчно съм превивал коляно пред тези диваци! Занапред ще коленича само пред Бог!
— Не го ли обсъдихме вече? Тук не си инквизитор, тук си пратеник на папата, който ще се изправи пред чужд владетел!
— Това е богохулство!
— Кесаревото кесарю…
Уилям се двоумеше. Лицето му издаваше десетина борещи се емоции. Най-накрая призна здравомислието в думите на Жосеран. Когато церемониалмайсторът дойде да ги вземе, той падна на колене до Жосеран и по този начин се приближиха до Сина на Небето.
В павилиона беше топло. Придворните в червените си брокатени роби и интересни шлемове усърдно размахваха копринени ветрила. Те, кръгли, украсени с рисунки и калиграфски знаци, пърхаха като хиляда ярко изрисувани пеперуди. Мнозина от благородниците носеха малки, фино гравирани вази, в които понякога плюеха, за да не им се наложи да го правят върху килимите на императора. Татарски музиканти свиреха иззад голям параван. Двуструнните лютни, гонговете и барабаните създаваха мелодии, които дразнеха ухото на Жосеран.
Императорът изглеждаше по-благоразположен да ги види днес. Поне беше трезвен. Седеше облегнат на една страна на трон от злато и слонова кост. Носеше шлем с периферия от ковано злато и мантия от виненочервена коприна. Нозете му бяха обути в ниски кожени ботуши със завърнати нагоре върхове по татарски маниер. Златистите му очи бяха зорки и унасящи като на котка.