Лошата дъщеря

Робин почувства как капки пот избиват по челото й и се почуди, дали са от жегата или от заповедния тон на сестра й. Годините не бяха смекчили Мелани ни най-малко.

— Как я караше през всичкото това време?

— Добре.

Работиш ли още?

— Да.

— В „Тили“ ли? – „Тили“ бе магазинче за антики и подаръци, разположено по средата на главната улица. С известни прекъсвания, Мелани бе работила там през последните двайсет години.

— Да. В „Тили“. – Тя замълча. – Сега, разбира се, ще трябва да си взема отпуск за известно време.

— Ами офисът на татко?

— Какво за него?

— Има ли кой да го замести…?

— Финансовият мениджър го замества временно.

Робин почака няколко секунди Мелани да добави още нещо. Тя не го направи.

— Как е Ландън?

Нервна въздишка.

— Добре е – отговори Мелани така, че краткият отговор да прозвучи още по-кратко.

Робин се зачуди дали да не зададе още въпроси за племенника си, но знаеше, че Ландън е чувствителна тема за Мелани. Резултат от свалка за една нощ с капитана на гимназиалния футболен отбор, когато Мелани бе едва на седемнайсет, Ландън бе диагностициран с аутизъм още на тригодишна възраст. Доколкото бе известно на Робин, бащата никога не бе дал и грош за отглеждането на сина си. Всъщност, скоро след дипломирането си, той се бе преместил в Колорадо, където работил известно време като личен треньор, а накрая си купил франчайз заведение за бърза храна, от което припечелвал скромно. Междувременно Мелани бе принудена да изостави всяка надежда за кариера на модел, за каквато винаги си бе мечтала, и остана в Ред Блъф да се грижи за момчето.

И макар Ландън да се справяше сравнително добре, той все пак страдаше от драстични промени в настроението и през повечето време оставаше мълчалив и необщителен, затворник на собствения си ум. Въпреки че в продължение на години бяха живели под един покрив, Робин не можеше да си спомни кога за последен път й бе казал повече от две думи или пък я бе погледнал в очите.

Естествено, това че синът й бе аутист, само бе засилило гнева на Мелани. Към света като цяло. Към Робин в частност.

— Сигурно много е пораснал.

— Сто осемдесет и седем сантиметра.

— Как се справя?

— Страхотно. Защо са всички тези въпроси за Ландън? Той няма нищо общо със случилото се.

— Разбира се, че няма. Нямах предвид…

— Ще ти кажа същото, което казах и на полицията: онази нощ Ландън си бе у дома с мен. През цялата нощ. Само защото е аутист, не значи, че е насилник. От години не е имал големи избухвания. И със сигурност не е способен на нещо такова. Никога не би наранил, когото и да било, да не говорим за дядо му. Или за Касиди. За Бога, та той обича това момиче.

— Мелани, моля те. Просто попитах как е. Той ми е племенник.

— Е, добре, май ще трябва да му припомниш това.

Робин разкопча колана си.

— Добре. Да влизаме. – Вече може да се каже, че съм достатъчно аклиматизирана. Измъкна се от колата, раменете й увиснаха от потискащата жега, която се надигаше на вълни от паважа. А може пораженческата й поза да се дължеше на тоновете помия, която сестра й току-що изсипа върху нея.