Лошата дъщеря

— Това необходимо ли е? – попита Робин.

— Предпазна мярка – обясни шериф Прескът. – Докато не разберем какво се е случило. – Той отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне.

Робин си пое дълбоко дъх и го издиша, докато пристъпваше.

— О, Боже – прошепна тя, напредвайки сантиметър по сантиметър, докато умът й се опитваше да осъзнае онова, което очите й виждаха.

А те виждаха миналото – едно малко момиче, което толкова много приличаше на майка си, когато тя бе на същата възраст, че Робин остана и без малкото въздух в дробовете си. Отпусна се назад върху едрите гърди на шерифа, пистолетът в кобура му се заби ниско долу в гърба й.

— Добре ли сте? – попита я отново той. – Искате ли да повикам сестра ви?

Робин поклати глава. Не, за Бога.

— Тя просто изглежда толкова безпомощна, толкова малка.

Всъщност Касиди изглеждаше дори по-млада от своите дванайсет години. Очите й бяха затворени, кожата й имаше цвета на обезмаслено мляко, гъстата светлокестенява коса меко обгръщаше костеливите раменца, под превръзките, обгръщащи тялото й, едва се загатваха малки гърди. Прилича по-скоро на ларва, отколкото на пеперуда, помисли си, без да иска Робин, вторачена в сладкото, гладко лице на детето. Лицето на Тара.

„Лицето на Тара направо е било отнесено“, бе казал шерифът.

Тя изхлипа сподавено.

— Можете да й говорите, ако искате – предложи шерифът.

Робин пак усети по-скоро команда в предложението му.

— Какво да й кажа?

— Каквото и да е.

Тя се пресегна към ръката на Касиди. Пръстите й бяха студени и не реагираха.

— Здравей, миличка – започна тя. – Аз се казвам Робин. Не зная дали ме помниш. Не съм те виждала от дълго време. Но преди бях близка приятелка на майка ти. Не получи никакъв отговор и погледна назад към шериф Прескът.

Продължавайте, насърчи я с очи той.

— С нея се запознахме в пети клас. Аз бях в класа на госпожица Де Вит, а тя в класа на госпожица Браунинг. По някаква причина, не помня каква, по средата на годината ме преместиха и мен при госпожица Браунинг. Бяхме на десет години и аз бях много срамежлива. Нямах много приятели. Майка ти беше пълната противоположност. Всички искаха да са й приятели. „Същински малък фойерверк“, обичаше да казва баща ми. – О, Более. Засилващият се натиск върху ларинкса й принуди Робин да замълчи. – Както и да е, не зная защо – продължи след малко, изстъргвайки с мъка думите от дъното на гърлото си, – но майка ти реши, че ме харесва и ме взе под крилото си. Направи така, че всички да са мили с мен.

Всички, освен Мелани, която бе недосегаема за чара на Тара.

Странно, че тъкмо Мелани бе единствената, която прие брака на Тара с баща им, помисли си Робии. Точно тя се държа мило и продължи да живее под един покрив с нея, докато не приключи строежа на съседната къща.

Останахме най-добри приятелки и през цялото време в гимназията, – продължи Робии, прекъсвайки вътрешния си монолог. – Бяхме почти неразделни, майка ти и аз, дори и след като тя се омъжи за баща ти. Всъщност аз и бях шаферка на сватбата.