Парижка вендета [bg]

— Познавам тази организация — отвърна на родния й език Робърт Мастрояни. — Неформална група финансисти от най-богатите страни на света, които се занимават с преструктуриране, облекчаване и опрощаване на кредити и финансова помощ за държави, които имат трудности с покриването на задълженията си. Докато работех в Международния валутен фонд, ние често прибягвахме до услугите им.

Този факт й беше известен.

— Клубът е основан през 1956 година, след преговорите между фалиралата Аржентина и нейните кредитори — кимна тя. — Оттогава продължават да се събират на всеки шест седмици във френското Министерство на икономиката, финансите и промишлеността, като заседанията се ръководят от висш служител на френското Министерство на финансите. Но аз нямам предвид тази организация…

— Още една от твоите загадки? — вдигна вежди Мастрояни.

— А ти защо се държиш толкова враждебно?

— Може би защото знам, че това те дразни.

Беше се свързала с Мастрояни вчера в Ню Йорк. Той не остана очарован, но все пак се съгласи да вечерят заедно. А после прие предложението й за този полет през Атлантика.

Което я изненада.

Това или щеше да бъде последният разговор между тях, или началото на още много такива.

— Продължавай, Елиза, слушам те. Вероятно защото нямам друг избор — точно според плановете ти.

— Защо тогава прие поканата ми да летиш с мен?

— Защото, така или иначе, пак щеше да ме потърсиш. Предпочитам да си изясним нещата окончателно, а и получавам удобен и безплатен транспорт до дома. Затова продължавай, ако обичаш.

Тя потисна гнева си и обяви:

— Историята е доказала една проста истина: когато едно правителство не може да поеме предизвикателството на войната, то е готово на всичко. Включително да погази законите и просперитета на своите граждани.

Слушателят й отпи глътка шампанско от високата чаша.

— Ще ти предложа и още една истина — продължи тя. — Войните винаги са били финансирани от дълговете. Колкото по-голяма е заплахата, толкова по-тежък е дългът.

— Знам продължението, Елиза — махна с ръка той. — За да започне война, държавата трябва да има насреща си реален враг.

— Разбира се, magnifico. Но такъв винаги се намира.

Той се усмихна. Използването на родния му език беше покана за промяна в твърдото му поведение.

— Ако врагът е налице, но му липсва военна мощ, парите могат да помогнат за нейното изграждане — добави Елиза. — А ако не е налице, все някой ще го намери.

— Дяволски зловещи разсъждения както винаги — засмя се Мастрояни.

— Които не са ти присъщи, така ли?

— Точно така, Елиза, не са ми присъщи! — хладно я изгледа той.

Беше с четири-пет години по-възрастен от нея, също толкова богат, и с един особен, макар и понякога доста груб чар. Току-що бяха хапнали сочно телешко филе с гарнитура от юконски картофи и хрупкав зелен фасул. Тя знаеше, че той не държи на изтънчените блюда и избягва чесъна, лютия пипер и подправките — нещо необичайно за италианците, но съвсем в реда на нещата за този наистина необикновен човек. Но коя беше Елиза, за да го съди? Нима самата тя не притежаваше куп странности?