Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Нима харесваш такива обувки? — каза той, като се изправи.

— Знам ли — каза Даниел. — Такава е модата.

— Не са вече на мода — отвърна строго Никола̀.

— Така ли?

— Щом пипна бомбастичната си заплата от Брекошон, ще си подаря английски ботинки, истински боти със сребърна тока.

Като каза това, той стана и пусна електрическия грамофон на Франсоаз. Женски глас, неприятен, сърцераздирателен и стократно усилен, разтърси стените на стаята. Пееше хълцайки, в бърз такт, с акомпанимент на китара.

— Каква е тази плоча? — попита Франсоаз.

— Взех я от Брекошон! — каза Никола̀.

— Взел си я? Как така си я взел?

— Да, че какво от това! Ще ми я удържат от заплатата. Чудна е, нали? Само че твоят грамофон нищо не струва! Другия месец ще купя по-добър.

— А каква марка кола ще си избереш? — попита подигравателно Александър.

— Едно ферари — каза Никола̀ с възможно най-сериозен тон. — Червена, спортен модел, с пет скорости и с хронометър, за да обикалям с двеста и седемдесет километра в час из квартала.

Той се завъртя на един крак и цялото му тяло затрептя, сякаш пронизано от електрически ток. Разкрачен, с разперени вляво и вдясно ръце и с разклатен корем, той сякаш постепенно засилваше ритъма на своя полет. Не музиката го носеше, а той принуждаваше музиката да го следва. Даниел се опита да се завърти като него, но се залепи на пода и вперил поглед в краката на Никола̀, започна да се друса. Движенията му обаче бяха тромави в сравнение с тези на партньора му, който беше цял настръхнал, засмян и вездесъщ. Не можейки да устои на зова на музиката, Дани също стана. Тя започна да се клати ту на едната, ту на другата страна с тънките си крачета и издутия корем, като правеше малки, предпазливи стъпки. „Не съзнава колко е смешна! И очарователна, може би именно затова!“ — помисли си Франсоаз, после й се усмихна, за да я окуражи. Музиката спря. Никола̀ смени плочата.

— Тая песен е още по-хубава! — каза той.

И продължи да танцува с втренчен поглед и полуотворена уста.

— Как го правиш? — попита Дани. — Три стъпки вляво и една назад…

— Да — каза Никола̀. — И подскачаш намясто… После отново същите стъпки, но със завъртане.

— А аз ще мога ли? — попита Даниел.

Беше се зачервил, стараеше се, но несръчно.

— Ще пробиеш пода! — извика Никола̀ със смях.

Франсоаз дълго ги гледа как беснеят разярено и планомерно всеки в своето кътче. После, като не можеше повече да се удържи, се присъедини към тях. Желанието да танцува движеше краката й. Никола̀ я хвана за ръка, за да й помогне да влезе в ритъм.