Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Ами видя ли Жилбер?

— Да — каза Жан-Марк. — Тази сутрин. Всичко се уреди.

— Разбрахте ли се за плащането?

— Не!

Той сияеше.

— Виждаш ли, че имах право — каза тя. — Колко пъти седмично?

— Три. Колко неочаквано. Утре започвам!

И като се обърна към Даниел, Жан-Марк обясни:

— Валери има братовчед на седемнадесет години, Жилбер Грювелие, който повтаря последния клас. Ще му предавам уроци по френски, математика, английски, впрочем всичко…

— Ще можеш ли? — попита Даниел.

— Ще трябва да мога. Ще зубря уроците, преди да отивам при него…

— Как го намираш? — попита Валери.

— Прилича ми на нещастно типче, отгледано в памук от много богати баба и дядо — отвърна Жан-Марк.

— Точно така! — извика Валери. — Никога не съм могла да го понасям. Малък глупак!

Тя остави сдъвканото резенче лимон, взе друго от чинийката на Жан-Марк и смеейки се, го захапа лакомо. Настъпи мълчание.

— Разведени ли са родителите му? — попита Жан-Марк.

— Не. Майка му е загинала при автомобилна катастрофа и баща му повторно се е оженил в Холандия или в Дания, в някоя от тия страни на млечните крави, на протестантството и на добродетелите. Изобщо семейство Грювелие са досадни хора. Моите родители се срещат с тях понякога. Аз — никога. Животът е много кратък. Аз отдавна съм си избрала с какви хора да общувам.

Даниел си каза, че до миналата година той би бил заслепен от такъв блестящ фонтан от думи. Но благодарение на господин Колере-Дюбрусар той се бе научил да търси мисълта, под формата. Така че пред това момиче, което се опиянява от дръзко бръщолевене, се чувствуваше много голям, много силен и много презрителен. Кацнал на върха на философията като върху кула, той размишляваше за света, докато други, като Валери и брат му, живееха из ден в ден, без да знаят нито защо, нито как. Изведнъж Валери като че ли осъзна, че не е сама с Жан-Марк и като се обърна към Даниел, попита:

— А вие как я карате? Жан-Марк ми каза, че живеете при родителите на жена ви. Едва ли е много поносим този домашен интернат с цензор и надзирателка пред вратата на спалнята?

— Даниел за малко да се разсърди, но се овладя. Стори му се, че Спиноза поставя ръка върху рамото му.

— За щастие — каза той — цензорът и надзирателката са достатъчно интелигентни, за да ни оставят на спокойствие.

— Засега! Въздържат се! Ще видите след няколко месеца!

— Няма да се променят. Това е въпрос на характер.

— Значи вие сте едни малки щастливци?

— Може би.

— Ако трябва да живея при родителите си, след като се омъжа, това ще свърши много зле. Обожавам майка си, но мисълта, че тя може да се меси в работите на моето семейство…

Даниел си помисли, че Валери всичко е пресметнала и неслучайно говори по въпросите на брака пред неговия брат. Жан-Марк обаче я гледаше с шеговита усмивка. Беше ли вече омотан? Все пак не трябваше да прави тази глупост! А защо не? Нима Жан-Марк е длъжен да сподели мнението на Даниел, че Валери е „непоносима“. Те винаги са имали различни вкусове.