Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Видението за мама между преспите на пътеката бе толкова ярко, че той решително тръгна към главния вход и хлъзгайки се по замръзналия под, едва отвори огромната врата.
Всичките й стъкла бяха избити още през септември, когато в двора на ВМА падна петстотинкилограмова бомба, и във вестибюла би трябвало да е толкова студено, колкото и навън. Но когато излезе на улицата го посрещна такъв мраз, че сълзите му замръзнаха и той инстинктивно затисна устата и носа си с ръкавицата. Студът беше неистов, свиреп, разкъсващ, озъбен и убиващ… Мама я нямаше в края на пътеката. Там бе пусто. И хлапето се хвърли напред, където нямаше никой, но където трябваше да бъде мама…
Два пъти се огледа. Веднъж — за всеки случай, и втория път — за да погледне слънцето.
То вече залязваше и се намираше зад гърба му. На фона на сивкавото небе то изглеждаше като размит къс ледена мъгла, пресечен от инверсионната следа от германския самолет-разузнавач. В това слънце и в това небе нямаше никакъв живот, нищо, освен обещание за скорошна и неизбежна смърт. Също както във високите повече от човешки бой преспи, както в мъртвите, слепи без стъклата на прозорците блокове, в бездимните, мъртви комини, в мъртвешката тишина и в зловещата липса на хора наоколо.
(Много години, десетилетия по-късно, когато вече нищо не бе останало от някогашното хилаво, полумъртво, плачещо момче, след като в хората беше умрял споменът за онзи мъртъв, завит с бял саван, пуст град, той продължаваше да помни и да мрази януари, бялата снежна пелена на улиците, онова мразовито, белезникаво небе и онзи заслепяващ къс мъгла — слънцето. Беше ги възненавидял завинаги, изцяло, до последната си капка живот…)
Момчето се тътреше (струваше му се, че тича с всички сили) по булевард „Карл Маркс“ и пресече кръстовището с късия булевард „Финландия“, където през октомври падна голяма бомба, която не се взриви (възрастните казаха, че била пълна с пясък, в който намерили бележка на руски: „Помагаме с каквото можем“). Отляво се издигаше сивото модерно здание, в което преди войната живееше красивата му съученичка Галя и в което сега по всяка вероятност никой не живееше. Предстоеше му още доста ходене до „райсъвета“, където работеше мама в „райжилотдел“. Тези думи бяха познати на момчето, но не означаваха нищо конкретно. Асоциираше ги с огромната сграда, в чиито пусти коридори миришеше вкусно на варена соя, както и с голямата студена стая, в която мама седеше зад бюро, отрупано с камари папки и документи…
Наоколо нямаше хора — само сняг, преспи, дървета, мъртви къщи с прозорци, заковани с шперплат… Отляво се издигаше висока стена, ограждаща територията на някакъв завод — преди войната тук бе винаги шумно, многолюдно, сновяха камиони, иззад стената се чуваха удари от желязо, тайнствено съскане, виеха се дим и пара, огромните порти внезапно се отваряха и през тях излизаше тържествено гърмейки и пухтейки, истински локомотив — задимен, мръсен и огромен. Известно време се движеше възхитително, свирейки по булеварда, после отново се скриваше на територията на завода, но вече през друга врата…
Сега релсите бяха покрити с дебел слой кристален сняг. До вратата лежеше на една страна жена — неподвижна, с вдървени разперени ръце, а светложълтото й лице светеше като лакирана шахматна фигура. На не повече от метър от нея се въргаляше вързоп, увит в червено одеяло, върху което бе наметнат вълнен шал. Вързопът мълчеше, но още шаваше, макар едва-едва.
Момчето мина край тях, погледна ги за миг и веднага забрави за тях. Намираше се в състояние на истеричен ужас и безнадеждност, което никакви впечатления не можеха да променят. Пък и, честно казано, това, което видя, не беше нищо особено… с изключение може би на факта, че вързопът още шаваше…
Стената свърши. Започнаха тухлени заводски постройки, а отдясно се отвори пресечка, в чийто далечен край бе училището, където момчето завърши първи клас. Сега го бяха превърнали в болница. Край нея се виждаха обгърнати в пара автомобили и сновяха хора. Мама я нямаше там и не можеше да я има…
Момчето се повлече напред — ходеше все по-бавно и по-бавно (а му се струваше, че бърза), подмина завоя при моста на Гренадирите и мъртвата, останала без купол църква и тогава се заредиха места, които не му бяха познати преди войната. Опозна ги напоследък, когато отиваше с мама в работата й. Трябваше винаги да отива с мама на работа, нищо че там беше студено и скучно. По-добре съвсем да замръзне, отколкото да загуби мама… по-добре скука или каквото и да е, но да не остава сам… Прииска му се да викне с пълен глас, но не му бяха останали сили.