По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Дявол да го вземе, какво толкова ти е смешно, момиче?
— викна съветникът, ядосан.
— Видях главата на друго диво куче да се появява заедно с една грозна птица.
— Затвори си устата, глупачке, да не те запратя в каньона. По-добре щеше да бъде да останеш горе в планината, та някой сиус да те наръга. Така щеше да умреш поне от ръката на съотечествениците си.
— Може би белият човек се лъже — отвърна индианката със спокоен глас.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джон, изненадан от дързостта на момичето.
— Че още не съм ти казала, че съм сиу.
— Какво ме засяга? За мен си червенокожа и това ми стига. Минехаха показа зъбите си като млада пантера и черните й очички пламнаха.
Хари, който я забеляза, избухна в смях.
— Пази се, Джон, до себе си държиш змия — каза. — Малката е зла и лоша.
— Но тъй като аз не съм нито неин баща, нито неин брат, нито пък червенокож, ако ми досажда ще я изоставя на койотите и сивите вълци, да си оспорват мършавите й крака.
— Аз съм девойка — рече Минехаха, — и никога не съм чувала да казват, че бледоликите са жестоки към хората, които не могат да се бият.
— Да не би твоите да щадят децата ни? Проклятие!… Твоите са долни бандити и по-добре да не се наричат бойци.
— Ех… да не си губим времето за разправии с това момиче от планините, което с удоволствие бих оставил на полковника, а да се занимаем с мустангите си. След не повече от час и ще стъпим на сочната трева на прерията.
— Чувате ли нещо?
— Нищо — отвърнаха двамата трапери.
— Добър знак, нашите са изблъскали в прохода ония проклетници. Ще видим дали прерията е по-малко опасна.
Един час по-късно, точно когато слънцето величествено изгряваше на хоризонта, а голямата планинска верига плуваше в пари, тримата ездачи и малката индианка преминаха през последния каньон и се спуснаха към безкрайната прерия.
Непрестанното нашествие на американските пионери, които нахлуваха на изток от една страна, и на запад — от друга, завладявайки земите без да поискат съгласие от законните собственици на земята, бе запалило в сърцата на червенокожите неукротима омраза към белия човек, който заплашваше да унищожи расата им. Различните племена, пръснати из тези огромни територии, на няколко пъти се бяха опитвали да противостоят със сила на прилива на белите, като извършваха страхотни кланета на американски заселници.
За жалост, ако мразели до смърт бледоликия човек, племената се мразели и помежду си, и вместо да се обединят срещу общия враг, враждували лекомислено и за трябва и не трябва изравяли бойната секира, отдавайки се на жестоки избивания.
Но през 1863 година червенокожите най-после разбрали, че е дошъл часът да си подадат ръка, да забравят старите или скорошни вражди и да сключат съюзи помежду си. Прерията на индианците! — казали. Белият човек цели да унищожи расата ни и да и подложи на гладна смърт семействата ни. Това било вярно, защото непрекъснатите нашествия на белите заселници все повече стеснявали ловните територии, които единствени давали поминък на индианците, неспособни да засеят една педя земя, макар с ряпа. Дивечът полека-лека изчезвал — огромните стада бизони, които съставлявали основната храна на племената, от ден на ден редеели, елените, червените кошути, вкусните пуйки, които на времето се броели с хиляди, почнали също да изчезват, а заедно с тях и табуните от диви коне, над които белият човек нямал никакво право. Оплакванията, изпратени чак до президента на великата Американска република, утвърдила се вече здраво след нейните главоломни победи над Мексико, останали без отговор. Белият човек считал законния притежател на земята, червенокожия за натрапник, който рано или късно е определен да изчезне. Вече се водили сражения по границите, защото белият човек не уважавал червения си брат, към когото се отнасял по-зле отколкото към роб.
Понякога индианците, разгневени от това, че бледоликият нахлувал отвсякъде, строял чифлици и разоравал полетата, се нахвърляли като страховит ураган над ония нещастници и ги избивали до крак, а после ги скалпирали, за да украсяват с косите им кончовете на мокасините си, щитовете, стрелите и шатрите си. От време на време белите не пропускали да си отмъстят, като се съревновавали по жестокост със своите противници и не пощадявали на свой ред нито жените, нито децата.
През 1863 година едно мощно надигане на бойните щитове изненадало пионерите. Три народа, дотогава враждуващи помежду си — сиусите, най-силните от всички племена на континента, шайените и арапахите, също тъй многобройни, сключили съюз, който имал една единствена цел: унищожението на белия човек, нахлул в ловните им територии отвъд Арканзас.