Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
С удоволствие, произнесе мислено Фишер, докато се промъкваха сред тълпата. Тези тук не си играят с такива нищожества като обикновени таксита или коли под наем, а направо личното превозно средство на нейно височество — усмихваше се той самодоволно. Тъкмо такива клиенти му допадаха най-много. Чакащата го кола беше огромен мерцедес, блестящочерен, със сребристосива тапицерия и красиво извити облегалки за ръцете. Настани се на задната седалка и изпита изкушението да кимне царствено на носачите, изправени на тротоара.
Пътуването продължи точно тридесет и пет минути — Фишер го измери ей така, колкото да върши нещо. Гледката наоколо не го интересуваше много. Извади пакетче цигари и запали една. Стъклото, което отделяше задната част на купето от водача, се спусна и без да обръща глава, шофьорът произнесе:
— Извинете, хер Фишер, но нейно височество не понася миризма на цигари в колата си. Имате ли нещо против да не пушите? Много съжалявам, но нейните заповеди са строги.
— Както кажете — и Фишер смачка цигарата.
Изглежда, нейно височество беше ад върху колела. Но така е — парите, високият сан и силата рядко могат да допринесат за подобряване на човешката природа, особено когато са дошли в наследство заедно с една военнопромишлена империя в страна, където феодализмът е така дълбоко вкоренен в душата на народа. Германецът винаги е бил респектирай от рангове и власт. Фишер беше сигурен, че шофьорът го презира, защото бе облечен в най-обикновени делнични дрехи, а държанието му беше и то като дрехите. Пред пасажер от друга порода той не би посмял да спомене забраната за пушене. Би почистил и проветрил колата, без да изрече и думица. Фишер познаваше своите германци. Това беше единствената раса в света, която наистина му беше противна. Говореше немски свободно, както и френски, и италиански. Не се считаше за предвзет, но ненавиждаше английското големеене в отказа да се учат чужди езици поради това, че всеки ще те разбере, ако му креснеш достатъчно силно на английски.
Фишер пет години бе кореспондент на голям английски вестник. Тогава се запозна с Дънстън, който работеше за Интерпол във връзка с ликвидирането на контрабандистка организация, изнасяща злато към Близкия изток, за да получи в замяна чист опиум. Това беше мръсна афера, изобилствуваща с убийства и отвличания. Фишер се присъедини към преследвачите в качеството на репортер за вестника си. Когато ликвидираха бандата, той и Дънстън вече се бяха сприятелили. Една година по-късно, когато се срещнаха на чашка в Лондон, Дънстън направи предложението. Бил напуснал Интерпол и се установил в Лондон на частна практика като детектив. Имал вече натрупан достатъчно опит, а се радвал и на добри връзки с полицията, но се нуждаел от партньор. По време на съвместната им работа Фишер му направил впечатление — бил с вродена дарба за детектив — така се беше изразил. От друга страна, един от най-големите източници за информация в света, както е известно, е пресата, а Фишер имал там широк достъп. За начало парите им не били кой знае колко, но ако пожънели успехи, само небето можело да бъде граница за доходите им. Фишер не бе обвързан с нищо. Родителите му бяха починали, а той самият нямаше намерение скоро да си надява брачни окови, така че можеше да си позволи риска и да види какво ще излезе. За шест години работа детективската агенция „Дънстън–Фишер“ стана най-голямата фирма за частни разследвания в Европа. Разполагаше с филиали във всяка от европейските столици и персоналът им наброяваше стотици оперативни работници. Сега Дънстън се разполагаше като шеф в главната квартира в Лондон, а Фишер се заемаше с разследванията на такива поръчки, при които само таксата за наемането на работа се изчисляваше в хиляди.
Писмото на принцеса Маргарет фон Хесел бе адресирано до Дънстън, но той беше на почивка в Португалия. В плика беше сложен и чек за хиляда лири стерлинги, като внушение работата да бъде подхваната без отлагане. Фишер бе телеграфирал незабавно, че пристига вместо своя партньор, но преди да поеме за Германия, поизучи набързо фамилията, която го наемаше. Името й бездруго беше известно на цял свят. Стомана, въглища, производство на оръжия, а и имоти — милиони и милиони преди двете световни войни и към тях прибавени нови богатства след приключването на втората. Благородническата кръв, чието начало бе свързано с баварските крале и някои европейски дворове, сега се пресушаваше и изчезваше. Титлата им изхождаше от Фридрих Велики. Замъци, пръснати из цяла Германия, огромни имения в Източна Прусия, завладени от комунизма, вила на Кап Фера, неизползувана вече двадесет години. Страст към отглеждане на зли кучета, порода доберман, някога — за концентрационните лагери. Начело на всичко това стоеше принцесата, седемдесет и шест годишна, майка на двама синове, овдовяла през последната война, когато съпругът й умрял от сърдечен удар. Така че преди още да беше пристигнал в замъка, Фишер очакваше нещо страхотно.