Телепорт
- Автор: Гулд Стивен
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-15223-6
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Телепорт». Краткое содержание книги:
Ала Грифин нарушава правилата, когато е деветгодишен. Избягва от един побойник на училище и скача на километър и половина от там. Същата нощ ги откриват мъжете от Оксфорд — и скоро родителите на Грифин са мъртви, а той лежи ранен и окървавен в калифорнийската пустиня, на километри от най-близкото населено място. Винаги са го преследвали заради дарбата му, но родителите му са го закриляли. Сега е съвсем сам и единствено способността му да се телепортира може да му даде шанс да се спаси… Само че враговете му могат да го проследяват всеки път, когато скача.
Навлажних устните си с език.
— Защото имала пари ли?
— Тя платила по друг начин.
Озадачено го изгледах.
— Божичко, ти си още малък — рече Сам. — Говориш като по-възрастен, затова все забравям. Платила със секс за превозването.
Усетих, че ушите ми пламват.
— На колко си години, малкият? На единайсет? Или дванайсет?
— На девет.
Той зяпна.
— Идния месец ще навърша десет — прибавих.
Брадатия се почеса по носа.
— Редно е да съобщя в полицията.
— Ти обеща!
— Не, нищо конкретно не съм ти обещавал — поклати глава Сам. — Просто казах, че няма да го сторя. И сигурно няма. — Той се изправи. — Консуело! Debemos ir! Трябва да тръгваме. — Мъжът отвори предната дясна врата на пикапа. — Хайде, сядай тук. Консуело ще се качи отзад, за да се грижи за Пабло.
— Не може ли да изчакам тук?
— Няма да се връщаме. След като изпратим Пабло с линейката, аз се прибирам вкъщи. — Посочи клонящото към залез-слънце. — Край за днес.
Отне ми почти толкова време да се настаня в кабината, колкото на Консуело и Сам да качат носилката с Пабло в каросерията, да сгънат платнището и да приберат столовете и хладилната чанта.
Пътувахме доста бавно, защото пътят… е, да му викаш път, си е живо преувеличение. Понякога съвсем изчезваше и беше като да пътуваш на сляпо през пустинята, ала после двата коловоза отново се появяваха. Друг път водата дълбоко ги бе изровила и колкото и бавно да шофираше Сам, друсането рязко ме запращаше напред, притискайки ме към колана, или ме блъскаше настрани във вратата.
Озърнах се назад и видях, че Консуело се е вкопчила в ъгъла до купето и се е скрила от слънцето под чадъра си. Носилката с Пабло беше стегната с ремъци, но жената държеше длан на челото му, за да защити шията му, предполагам.
След половин час изкачихме поредния склон и пикапът спря. Сам откачи радиостанцията от стойката и я включи.
— Чак тук имам обхват. — Той натисна бутона за предаване. — Том, тук е Сам Коултън. Намерихме латиноамериканец, дехидратиран, има и травми. Пребили го и го обрали, след като минал границата южно от Банкхед Спрингс. Два дни не е пил вода.
Отговори му глас, заглушаван от пращене. Думите едва се разбираха.
— Имате ли нужда от хеликоптер?
— Не — отвърна Брадатия. — Когато го намерих, беше в съзнание. Включих го на система и сме на няма и двайсет и пет километра от шосе осемдесет. Можем да пресрещнем линейката край бензиностанцията на „Тексако“, близо до Дезърт Роуз Ранч Роуд, след около половин час.
— Ще се обадя в шерифството. Легален ли е?
— Съмнявам се. В шерифството съобщи за обира, и на граничните, ако искат да дойдат, но според мен спокойно могат да пратят някого да чака линейката в окръжната болница.
— Добре, сигурно ще пратят патрул на бензиностанцията. Нещо друго?
— Не. Трябва да потеглям, ако ще пресрещам линейката. Благодарско, пич. Целувки на Мерибел.
Той върна радиото на таблото и се съсредоточи върху пътя. Не виждах как ще вземем двайсет и петте километра за трийсет минути. Движехме се с много по-малко от петнайсет километра в час заради коловозите и камъните, но след още пет раздрусващи вътрешностите минути стигнахме равнината и излязохме на черен път, който ми се стори като автострада. Сам вдигна осемдесет и след петнайсетина минути бяхме на шосето.
— По пижама ли си? — попита ме спътникът ми. Носех долнище от пижама и тениска, както обикновено спях.
— Хм, да.
— Значи си бил легнал, така ли? Когато се случи.
Извърнах се и се загледах през прозореца. Малко повече от половин километър нататък имаше бензиностанция.
— Ясно — продължи той. — Няма да те измъчвам с въпроси, но ако искаш да избегнеш ченгетата, гледай да се покриеш, докато се занимавам с шерифа, става ли? — Сам отби под навеса на колонките и затършува под седалката. След малко измъкна гумена джапанка, ала се наложи да слезе от колата и да клекне, за да намери и втората. Извади и два долара от портфейла си и ми ги подаде. — Иди се измий, после си вземи нещо за пиене, докато приключим с линейката.
Смутих се.
— Хм, много ти благодаря. Наистина…
— После ще ми благодариш. Шерифът идва. — Брадатия посочи с брадичка и видях, че в далечината по пътя се приближава автомобил. Покривът проблясваше, наистина беше полицейски.
Пуснах джапанките на асфалта и ги нахлузих. Въпреки че ми бяха големи, с тътрузене влязох в магазина и като избягвах погледа на продавачката, завих към клозета.