Телепорт
- Автор: Гулд Стивен
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-15223-6
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Телепорт». Краткое содержание книги:
Ала Грифин нарушава правилата, когато е деветгодишен. Избягва от един побойник на училище и скача на километър и половина от там. Същата нощ ги откриват мъжете от Оксфорд — и скоро родителите на Грифин са мъртви, а той лежи ранен и окървавен в калифорнийската пустиня, на километри от най-близкото населено място. Винаги са го преследвали заради дарбата му, но родителите му са го закриляли. Сега е съвсем сам и единствено способността му да се телепортира може да му даде шанс да се спаси… Само че враговете му могат да го проследяват всеки път, когато скача.
Мъжката тоалетна смърдеше. Изглеждах ужасяващо в огледалото. Косата ми беше сплъстена, под очите ми тъмнееха сенки. Мъчително се извъртях, за да се видя отзад. Долният край на тениската ми кафенееше от прах и засъхнала кръв. За щастие, от прахта петната по-скоро имаха вид на следи от някаква червеникава кал, отколкото от кръв, иначе подозирам, че продавачката щеше да каже нещо — или направо да се обади в полицията.
Направих опит да изпера кръвта, обаче петното само стана още по-голямо. В шишето с течен сапун нямаше нищо и въпреки че се налагаше, не можех да се насиля пак да облека тениската. Тя беше мокра и мръсна и макар раната на хълбока ми да бе превързана, не исках тъканта да се допира до нея.
Оставих я на ръба на мивката и скочих.
В първия момент си помислих, че съм направил адски немарлив скок — всички чекмеджета бяха измъкнати и захвърлени в безпорядък, матраците бяха преобърнати и лежаха напречно върху рамките. Дрехите от закачалките се въргаляха по пода на дрешника.
Само че бяха неподвижни, а не хвърчаха във въздуха. Някой друг беше виновен за бъркотията. Вцепених се и наострих слух.
Искаше ми се да чуя нещо. Искаше ми се да чуя баща ми да разговаря с мама. Тишината бе тягостна, смачкваше ме като дневен зной. После се разнесе изщракване, глух звук и бръмчене. Сърцето ми затуптя като чук.
Уф. Включваше се климатикът.
Подадох си главата в коридора. На пода бяха захвърлени всевъзможни неща — книги, съдове. Започнах да забелязвам черния прах, беше почти навсякъде. Прах за снемане на отпечатъци. В стените имаше дупки, големи, неравни, с изпъкнали ръбове, все едно нещо е вадено от тях.
На пода в дневната видях покриваща лепенка, точно като по телевизията, два силуета, очертани с покриваща лепенка. И засъхнала кръв.
Извърнах се — по-точно избягах. Когато погледнах през прозорците до вратата, видях жълта лента, опъната в горния край на стълбището. С надпис: „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.
Край тротоара бе спряла патрулна кола, със спуснати стъкла. Не виждах дали някой седи зад волана, ала след малко се разнесе пращене и дрезгав глас, като от радиостанция.
Мама му стара.
Отдръпнах се от вратата и бързо се върнах в спалнята си. Лейкопластът на хълбока ми болезнено опъваше раната. Взех една тениска, дънки, бельо, маратонки и чорапи. Бяха съборили повечето книги от етажерката, обаче успях да намеря паспорта и скритото си съкровище, джобните ми пари за месец и половина, където ги бях оставил, зад „Острова на съкровищата“ и „Малък, голям“ на долната лавица.
Обърнах се към стената, за да взема и скиците си, ала ги нямаше. Не ги открих и на пода.
Отпред се разнесе шум, напомнящ стъпки по стълбището, затова притиснах вещите към гърдите си и скочих.
Озовах се пак на Пустото място, до опръскания с боя камък, заобиколен от вихрещи се във въздуха пясък и суха трева. Чух жужене — засъхналата кръв на земята привличаше мухи. Помислих си за бандитите, които бяха нападнали Пабло, обаче наоколо не се мяркаше никой. Видях стъпките на Сам и Консуело, които ме бяха пренесли от там.
Покатерих се върху една скала, за да се преоблека в чистите дрехи. Внимателно нахлузих дънките върху превръзката на хълбока ми и изтръсках пясъка от петите си, за да си обуя чорапите и маратонките. Отне ми известно време да си представя тоалетната в бензиностанцията достатъчно ясно, за да скоча обратно там. Накрая работата свърши споменът за вонята. Напъхах окървавените дрехи в коша за боклук, под употребените хартиени кърпи.
Когато излязох, отпред ме чакаше мъж със сърдито изражение.
— Направо щеше да строшиш вратата. Какво стана, да не се залости? Затова ли се бави толкова дълго, мамка ти? — И влетя в тоалетната покрай мене, без да отговори на моето плахо, смутено „Извинявайте“.
Навън бяха и линейката, и полицията. Санитарите пренасяха Пабло от брезентовата носилка върху модерна количка. Консуело ги наблюдаваше, докато Сам просто стоеше пред вратата на магазина и приказваше с униформен шериф.
Минах отзад при хладилните витрини и си взех голямо шише гаторада, а после и чипс. Американски чипс. Ето какво ми липсва от Англия — всички ония разнообразни чипсове. Ростбиф с хрян ми беше любимият.
Платих със собствените си пари и се върнах отпред, настрани от Сам и шерифа, на една пейка под сянката на навеса. Гаторадата си я биваше, обаче чипсът беше невероятен, сякаш тялото ми копнееше за сол. За малко да ида и да си купя втора опаковка, ала въпреки че устата ми крещеше „да“, стомахът ми отсичаше „не“. Отпуснах се назад и продължих да си пия енергийната напитка.
Шерифът се върна в колата си и извади карта. Двамата със Сам малко се приближиха към мене, за да я разгънат върху капака на една кофа за смет. Брадатия му посочи конкретно място и го чух да казва: