Телепорт

— Те са мъ… мъ… мъртви! — Това беше. Казах го. Изрекох нещо, което не можех и да си помисля.

— Къде? — Сам се облещи и се заозърта наоколо. — Кога?

„Мисли си, че се е случило там, където са ме открили, че нападателите ми може още да са наблизо.“

— В Сан Диего — снощи.

Уф, еба ти. Трябваше да посоча друг град. Сега щеше да прочете във вестниците и да разбере кой съм.

В главата ми прозвучаха думите на татко: „По-добре е да си държиш езика зад зъбите, дори да те помислят за идиот, отколкото да се разприказваш и да го потвърдиш“.

Сам пак се наведе.

— Как стигна до тук? Ония ли те захвърлиха? Възможно ли е още да са наблизо?

Поклатих глава.

— Избягах. Дойдох тук, защото беше… безопасно. — Озърнах се към синьото платнище. — Поне така си мислех.

— Как?

Повторно поклатих глава.

— Не мога да ти кажа. Но честна дума, ония, дето уби… — Прехапах устни и стиснах очи за миг. — За последен път ги видях в Сан Диего. Не тук.

Брадатия се вторачи в мене.

— Е, Пабло, онзи човек, има нужда от спешна медицинска помощ. Ще го качим на пикапа и ще се свържем по радиостанцията с окръжната „Бърза помощ“, ще ги пресрещнем на шосето. Полицията и граничарите веднага ще довтасат, затова имам само още един въпрос. Да споменаваме ли за тебе? Искам да кажа, нали не си ходил в полицията в Сан Диего?

Зяпнах го.

— Що за възрастен си ти? Естествено, че ще кажеш на полицията, каквото и да ти отговоря. Аз съм дете. Няма значение какво искам. Малолетен съм.

Той запримигва, после безшумно се засмя, като че ли съм изтърсил нещо смешно.

— Защо изобщо ме питаш?

Прекалено рязко прозвуча. Затворих си устата, решен да не казвам нищо повече.

Сам се втренчи в мене и сбърчи чело.

— С тебе и с вашите се е случило нещо адски кофти, малкия, обаче аз знам единствено, че си загазил. Непрекъснато виждам загазили хора. Нелегални работници, нарушители. И не ми е работа да ги съдя. Ние с Консуело само се опитваме да ги спасяваме от смърт. Понякога просто имат нужда от малко вода, друг път се налага да викаме „Бърза помощ“. Ама не ги съдим и не се обаждаме на граничарите, освен ако не се налага. Не знам какво ще бъде най-добре за тебе. Не казваш точно какво ти се е случило. Не умираш, затова не е нужно да се обаждам на „Бърза помощ“ и полицията. Нямам представа дали ченгетата ще те закарат някъде, нито дали хората, които са те ранили, пак ще могат да те докопат и дали изобщо ще те търсят. Затова те питам, при това сериозно: да съобщя ли на полицията за тебе?

Поклатих глава отрицателно и ожуленото на шията ми засмъдя.

— Ами, добре тогава. Няма да им съобщавам. — И понечи да се изправи.

Въпреки най-добрите си намерения, не се стърпях.

— Защо го вършиш, защо помагаш на нелегалните, искам да кажа.

— Все някой трябва да прави и това. Върша го вече шест години, откакто открих трима мъртви, проснати край имота ми. Консуело е изгубила мъжа си и сина си, младо момче, на изток от тук. Каналджията ги превел до средата и им поискал още пари, за да ги качи в камиона, и тъй като нямали, ги зарязал насред пустинята. Научила за случилото се от една жена, на която не се наложило да върви пеш — и затова не умряла в долината.