Телепорт
- Автор: Гулд Стивен
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-15223-6
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Телепорт». Краткое содержание книги:
Ала Грифин нарушава правилата, когато е деветгодишен. Избягва от един побойник на училище и скача на километър и половина от там. Същата нощ ги откриват мъжете от Оксфорд — и скоро родителите на Грифин са мъртви, а той лежи ранен и окървавен в калифорнийската пустиня, на километри от най-близкото населено място. Винаги са го преследвали заради дарбата му, но родителите му са го закриляли. Сега е съвсем сам и единствено способността му да се телепортира може да му даде шанс да се спаси… Само че враговете му могат да го проследяват всеки път, когато скача.
Отне ми повече време да се изкача обратно. С празен мехур вече нямах мотивация, а и чакълът пареше босите ми пети. Струваше ми се по-лесно още там да си легна на земята и да се свия на кълбо.
Брадатия се появи изпод платнището и ме потърси с поглед.
— Добре ли си?
Не, помислих си, обаче кимнах и възобнових мъчителното си куцукане нагоре. Той посочи сгъваемия стол.
— Аз съм Сам — представи се мъжът. — Ти имаш ли си име?
— Гриф… — млъкнах и се поправих: — Джон Грифърд. Викат ми Гриф. — Жената, която твърдеше, че била от училищния инспекторат, беше търсила конкретно мен, Грифин О’Конър. — Какво му се е случило? — махнах към синьото платнище.
— Бандити. Той е мексиканец, минал е границата да си търси работа. Пълен бедняк, ама е носел малко парици, сигурно всичко, което е успяла да спастри в долари цялата му рода, за да може да се добере до някой град, след като влезе в Щатите. Ония дебнат от двете страни на границата. Нещастниците не смеят да подадат жалба в полицията от тая страна, пък от отсрещната, бандитите обикновено са самата полиция. — Докато мъчително се настанявах на стола, Сам помълча. — Виж сега, щом те чух да говориш, веднага познах, че не си мексиканец, ама и с тебе може да се е случило същото — кой те нападна?
Извърнах се и вдигнах ръка към устните си. Памучната марля заплашваше да се разбрида.
— Къде са родителите ти? — прибави непоносимата част Брадатия.
За малко да скоча. Подейства ми като удар. Знаех, че не се намирам в опасност, обаче въпреки това ми се щеше да се махна. Искаше ми се да избягам, да тичам, ала разбирах, че колкото и надалеч да ида, няма да променя фактите.
— Те са мъ… мъ… мъртви! — Това беше. Казах го. Изрекох нещо, което не можех и да си помисля.
— Къде? — Сам се облещи и се заозърта наоколо. — Кога?
„Мисли си, че се е случило там, където са ме открили, че нападателите ми може още да са наблизо.“
— В Сан Диего — снощи.
Уф, еба ти. Трябваше да посоча друг град. Сега щеше да прочете във вестниците и да разбере кой съм.
В главата ми прозвучаха думите на татко: „По-добре е да си държиш езика зад зъбите, дори да те помислят за идиот, отколкото да се разприказваш и да го потвърдиш“.
Сам пак се наведе.
— Как стигна до тук? Ония ли те захвърлиха? Възможно ли е още да са наблизо?
Поклатих глава.
— Избягах. Дойдох тук, защото беше… безопасно. — Озърнах се към синьото платнище. — Поне така си мислех.
— Как?
Повторно поклатих глава.
— Не мога да ти кажа. Но честна дума, ония, дето уби… — Прехапах устни и стиснах очи за миг. — За последен път ги видях в Сан Диего. Не тук.
Брадатия се вторачи в мене.
— Е, Пабло, онзи човек, има нужда от спешна медицинска помощ. Ще го качим на пикапа и ще се свържем по радиостанцията с окръжната „Бърза помощ“, ще ги пресрещнем на шосето. Полицията и граничарите веднага ще довтасат, затова имам само още един въпрос. Да споменаваме ли за тебе? Искам да кажа, нали не си ходил в полицията в Сан Диего?
Зяпнах го.
— Що за възрастен си ти? Естествено, че ще кажеш на полицията, каквото и да ти отговоря. Аз съм дете. Няма значение какво искам. Малолетен съм.
Той запримигва, после безшумно се засмя, като че ли съм изтърсил нещо смешно.
— Защо изобщо ме питаш?
Прекалено рязко прозвуча. Затворих си устата, решен да не казвам нищо повече.
Сам се втренчи в мене и сбърчи чело.
— С тебе и с вашите се е случило нещо адски кофти, малкия, обаче аз знам единствено, че си загазил. Непрекъснато виждам загазили хора. Нелегални работници, нарушители. И не ми е работа да ги съдя. Ние с Консуело само се опитваме да ги спасяваме от смърт. Понякога просто имат нужда от малко вода, друг път се налага да викаме „Бърза помощ“. Ама не ги съдим и не се обаждаме на граничарите, освен ако не се налага. Не знам какво ще бъде най-добре за тебе. Не казваш точно какво ти се е случило. Не умираш, затова не е нужно да се обаждам на „Бърза помощ“ и полицията. Нямам представа дали ченгетата ще те закарат някъде, нито дали хората, които са те ранили, пак ще могат да те докопат и дали изобщо ще те търсят. Затова те питам, при това сериозно: да съобщя ли на полицията за тебе?
Поклатих глава отрицателно и ожуленото на шията ми засмъдя.
— Ами, добре тогава. Няма да им съобщавам. — И понечи да се изправи.
Въпреки най-добрите си намерения, не се стърпях.
— Защо го вършиш, защо помагаш на нелегалните, искам да кажа.
— Все някой трябва да прави и това. Върша го вече шест години, откакто открих трима мъртви, проснати край имота ми. Консуело е изгубила мъжа си и сина си, младо момче, на изток от тук. Каналджията ги превел до средата и им поискал още пари, за да ги качи в камиона, и тъй като нямали, ги зарязал насред пустинята. Научила за случилото се от една жена, на която не се наложило да върви пеш — и затова не умряла в долината.