Бхагавад гита
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бхагавад гита». Краткое содержание книги:
В поемата се подчертава, че онзи, който се отказва от действието, защото се опасява от страданията и от неговите плодове, не получава истинско възнаграждение за въздържаността си. Човекът, който бяга от света, фактически осъществява страстното си желание (раджас) и затова вече не може да бъде наречен освободен. Сатпгва (разбирана тук като „яснота на духа“) е достижима само чрез вътрешен отказ. Който познава тази истина — учи „Бхагавадгита“, — не отбягва нито приятните, нито неприятните действия: към първите не изпитва отвращение, към вторите — привързаност. Изключително по този път може да бъде въплътен идеалът на кармайога. Не случайно на едно място „Бхагавадгита“ разшифрова този термин като „вещина в делата“ (II, 50). Става въпрос, разбира се, не за практическа ловкост, а за умението да се постъпва така, че вътрешното „аз“ на индивида да не се заробва от външна активност, тоест да се установи вътрешно единство на действието и бездействието: „Който вижда действие в бездействието и бездействие в действието, той е мъдрият сред хората.“ (IV, 18.)
Не е нужно да се обяснява, че под „бездействуващ в действието“ се разбира човекът, преуспял по пътя на кармайога, а като негова противоположност се явява онзи лицемерен аскет, който чрез външен отказ от участие в светския живот маскира своята неугасваща заинтересованост към него. В текста кармамарга е окачествена като кардинално различна от джнанамарга. Изборът на единия или другия път зависи от вродените качества на човека и грешката в избора предрешава неуспеха на всички усилия. Целта, с която завършват и двата пътя обаче (и това е особено характерно за учението на „Бхагавадгита“ като цяло), е една: „висша вещина в делата“ означава също и обладаване на абсолютно знание (параджнана), а идеалът за знание включва в себе си и способността за отказ от заинтересованост от действията (XVIII, 49–50).
Наред с това съществен е и стремежът двата пътя да се свържат с преклонението пред Бхагават като пред висше божество и с идеята за вътрешното сливане с него. Разсъжденията за незаинтересованите действия нямат, разбира се, предвид конкретната представа за персонализирано божество като логична основа, но в поемата постоянно се подчертава, че „кармамарга“ като път на религиозно поведение е напълно тъждествена с „пътя на религиозната любов“. Принципът бхакти не е открит от създателите на „Бхагавадгита“. За емоционално почитание на божества (упасана) се споменава в упанишадите (между другото там този принцип не получава развитие). В трактата на Панини (IV в. пр.н.е.), хронологично предшествуващ поемата, думата бхакти фигурира като самостоятелен термин. Но именно в „Бхагавадгита“ въпросното понятие, обозначаващо най-важната форма на богопочитание, за първи път е вплетено устойчиво в текста. Независимо, че „религиозната любов“ се упоменава тук само като един от трите пътя (марга), на нея й е отредено изключително място. Онзи, който почита Бхагават (има се предвид емоционално почитание), се нарича мъдър: „Изключително скъп съм аз на мъдрия и той ми е скъп“ — казва Кришна на Арджуна (VII, 17). Външно отношението на авторите на „Бхагавадгита“ към бхакти е двойствено, макар тази двойственост да изчезва при разкриване вътрешния смисъл на поемата. Бхакти се смята за най-лекия път, открит за всички: за слабите, неразумните, социално отхвърлените. Наред с това той е най-висшият път за богопочитание: „Нито чрез ведите, нито чрез подвизи, нито чрез дарове, нито чрез жертвоприношения мога да бъда съзерцавай такъв, какъвто ти ме съзерцава. Но чрез неотклонно благоговение (бхакти — б. а.) мога такъв да бъда… познат, да бъда съзерцавай истински и достигнат.“ (XI, 53–54.)
Посоченият цитат е съществен не само защото отрича всемогъществото на ведистките предписания — мотив, широко разпространен и в упанишадите, и в „Бхагавадгита“, но и защото открито прославя религиозната любов. На някои места в поемата бхактимарга дори е противопоставена на „пътищата на знанието и на незаинтересованото действие“: те са средства за съединение с божеството, докато пътят на „бхактимарга“ сам включва в себе си „висшата цел“. В текста той се свързва с вярата (шрадха), понеже само индивидът, проникнат от убеждението за всемогъществото и всеблагостта на Бхагават, е способен да постигне освобождение. Сливането на вярата и бхакти ясно посочва изключителната роля на същностно емоционалните моменти в религиозното учение на „Бхагавадгита“. „От всички йогини само онзи, който ми е предан от дълбините на духа и с вяра ме почита, [е] най-съединен (тоест постигнал мъдра съсредоточеност върху Бхагават — б. а.).“ (VI, 47.) И по-нататък: „Тези, които са се вглъбили в мен със сърцето си, тези, които предано ме тачат, преизпълнени с най-дълбока вяра (парашрадха — б. а.) — тях аз смятам за най-предани.“ (XII, 2) Тук вярата, преклонението пред божеството и религиозната любов, слети в едно цяло, се разглеждат като най-действено средство за постигане на „религиозния идеал“.