Бхагавад гита
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бхагавад гита». Краткое содержание книги:
Ако „Бхагавадгита“, както видяхме, в определението си за джнанамарга следва упаншиадите (несъвпаденията се отнасят до отделни формулировки и до някои привнесени в доктрината положения от ранната санкхя, а главно — до пронизващата поемата идея за обединяване всички пътища на религиозната дейност като различни форми на преклонение пред висшето божество), то концепцията за кармамарга принадлежи изцяло на създателите на поемата. Именно положението за „пътя на незаинтересованост от деянието“ е една от основните теми на паметника, която отличава учението на „Бхагавадгита“ от другите религиозно-философски системи в Индия, провъзгласили освобождението (мокша, нирвана) за единствена цел на човешкото съществуване. Подобна концепция липсва в по-ранните текстове; приета от по-късния индуизъм, тя се възприема изключително като принос на „Бхагавадгита“ в общоиндийското духовно наследство.
В коментарите тази основна идея на поемата, разбира се, е била подлагана на трансформации в зависимост от преобладаващите през определен период направления и от възгледите на самия коментатор: Шанкара например я превръща в първооснова на ранносредновековната веданта; Рамануджа — най-крупният авторитет на общоиндийското религиозно движение бхакти — по същество свежда и „трите пътя“, провъзгласени от „Бхагавадгита“, до идеята за религиозната любов. Към принципите на кармамарга се обръщат индийски философи и политически дейци от най-ново време: трактати във формата на нови коментари на поемата са писали такива известни идеолози на Индия като Вивекананда, Тилак, Ауробиндо Гхош.
В „Бхагавадгита“ „пътят на действието“ е равнозначен на „пътя на знанието“. „На този свят има две гледни точки: на размишляващите — йога на познанието и на йогините — йога на действието.“ Понятието йогин означава „човек на действието“ (така превежда термина Радхакришнан, а след него Р. Зенер.) Позицията на „Бхагавадгита“ по този въпрос е уникална: във времето, когато почти всички религиозни движения в Индия призовават към отказ от действието, тя смята активността за дълг на индивида, а отказа от нея за равносилен на грях. Дейността, за която ратуват обаче авторите на поемата, е абсолютно нетъждествена с активността в общо приетия смисъл на думата. Според тях принципът за участие в светските дела се свързва с „идеала за освобождение“ от земното. Техният първи тезис гласи, че за живущия неучастието в битието е изобщо невъзможно: „Бездействувайки, дори естествените функции на тялото не можеш да изпълниш“ — казва Кришна на Арджуна. (III, 8). Бягството от действие е признак на малодушие, а не и на духовна сила: „Незапочналият дело човек не постига бездействие; и не чрез такова отричане постига той съвършенството.“ (III, 4.) Тази мисъл се повтаря многократно в „Бхагавадгита“. Действието е неотделима черта на самия живот, бягството от него е илюзия и самоизмама.
По този начин вместо традиционната за ученията, базирани на принципа на аскетизма (например джайнизма) дилема: живот на този свят или отричане от него — на преден план излиза съвършено друг въпрос: какъв трябва да бъде характерът на дейността на индивида, който се стреми към „религиозния идеал“? Отговорът на „Бхагавадгита“ е съвършено прост: действието престава да сковава човека, ако той го извършва незаинтересовано, тоест разглежда го като емоционално безразличен, но необходим за него дълг. При такава „безучастна активност“ егоистичните стимули се оказват изключени: отсъствува мисълта за придобивките, които се постигат чрез действие. Нещо повече, в постъпките си индивидът съвсем не се стреми да утвърждава своето „аз“, той е свободен от „съзнание за самоценност“ (ахамкара).
Казано с други думи, развивайки издигнатия от упанишадшпе идеал за освобождение на личността от оковите на земния живот и ахамкара, „Бхагавадгита“ намира принципно различен концептуален израз за него. Всъщност текстът на поемата разяснява именно това основно за нея положение. В съответствие с класификацията на санкхя, която разделя световните процеси на три групи съобразно преобладаването на някое от качествата (гуни), учението на „Бхагавадгита“ гласи, че действията и поведението на хората също се свеждат до три изначални подразделения. Тамас се асоциира с невежеството, користта и преднамерената жестокост, раджас — с прекалената емоционалност и свързания с нея егоизъм. И само онзи, чийто дух е проникнат от сатпгва (умиротворение, знание на истината), може да постигне способността за незаинтересовано действие: „Необходимо действие, лишено от привързаност, извършено безстрастно, без отвращение, без пожелаваме на плодовете от него, се нарича саттвично.“ (XVIII, 23.)